сряда, 27 февруари 2013 г.
Тома Троев - поезия на протеста
Провокирано стихотворение
Да, аз обичам основателните поводи,
но нека да не са на моя гръб!
С камшик подкарат ли и мен като народа,
как няма да им имам зъб?
Когато болката е повод да се радваш,
а радостта те кара да скърбиш -
с приведена от срам глава те впрягат.
Хомотът дълго как ще издържиш?
Но знаят те: "Той твърде умен е,
сам иска своя път да избере!"
Отдавна чака повод за празнуване,
а те му слагат повод - да оре...
И тъй - привикнал е с остена сто години.
Работил е, но някак на инат.
Днес също нямаш повод да заминеш,
освен един - да не умреш от глад.
Не чакай Господ с гръм да ги накаже
и не търси в небето огнен знак,
че твоят враг, противен и омразен,
същински йезуит, започва пак:
"Виж, братко, остави ме да те водя,
че иначе ще стане тя една..."
О, ти, страхливецо, ела и дай ми повод!
Готов съм аз отдавна за война.
***
Обратно на Стокхолмския синдром
Към жертвата привързва се палача.
Нормално вече е богатите да плачат
и на удавниците да подават сламки.
Така привързани към нас са банките!
Към българина и към неговия дом
привързан е един бездомен ром.
А пък към всички политици наши
привързани са нашите апаши.
В краката и, когато унизен, ти лазиш,
не казвай, че Държавата те мрази.
Виж, тя навежда се към теб великодушно!
Подай ръка, петаче да ти пусне...
Обратно е - ще ти повярва сития.
Убиецът тъгува за убития.
И най-много се бои за кожата си
този, в когото хляба е, и ножа.
Ти, който винаги си имал две родини,
избирай си, в коя от двете да загинеш.
Палач до жертва. Обич до омраза.
Едната винаги ще те накаже.
Светът не става по-добър и пак е в криза.
И взема ближният последната ти риза.
О, Господи, и ти обичаш дяволите, щом
обратен е Стокхолмския синдром!
***
Ода за Русия
Не може никой да те разбере,
да си голям - това е орисия,
но поседни до мен и говори, море,
и разкажи ми още за Русия.
Там може да си беден: бос и гол -
царкинята от твоя сън те чака.
Ще се качи на царския престол
най-малкия от братята - глупака.
Все още вярват там на чудеса,
ще ги спаси казанската икона.
И воин с огнен меч - о, небеса! -
пак Игор враговете ще прогони.
Да, в тази приказка ще има кръв,
там винаги така ще се говори:
бъди презрян, ако не бъдеш пръв,
че под достойнството ти е да бъдеш втори!
Не водят всички пътища до Рим.
Защото аз вървя по други дири.
... И продължава битката за Крим,
и още гинат руски богатири!
И пак вървя по техните следи.
Били са бедни или пък богати.
Славяните са твоите деди -
не някакви измислени сармати!
Ти в люлката си чул славянска реч.
Славяните ти дали после букви.
Славяните ти дали боен меч -
не хети, готи или пък агупти!
След всичките лъжи ще кажеш: "Не!"
Душата ти в черупка се е свила.
И падам аз сега на колене
пред болката, която ражда сила.
Не знам дали възкръснал е Исус,
дали е жив в далечната Вселена.
Но зная, че духът на Древна Рус
живее тук, у вас, живее в мене...
И да не може никой да я спре.
Надигай се! Такава помня я:
вълна насред славянското море,
"вставай, страна огромная!..."
***
Провокирано стихотворение
О, как обичам основателните поводи,
но нека да не са на моя гръб!
С камшик подкарат ли и мен като народа,
как няма да им имам зъб?
Когато болката е повод да се радваш,
а радостта те кара да скърбиш -
с приведена от срам глава те впрягат.
Хомотът дълго как ще издържиш?
Но знаят те: "Той твърде умен е,
сам иска своя път да избере!"
Отдавна чака повод за празнуване,
а те му слагат повод - да оре...
И тъй - привикнал е с остена сто години.
Работил е, но някак на инат.
Днес също нямаш повод да заминеш,
освен един - да не умреш от глад.
Не чакай Господ с гръм да ги накаже
и не търси в небето огнен знак,
че твоят враг, противен и омразен,
същински йезуит, започва пак:
"Виж, братко, остави ме да те водя,
че иначе ще стане тя една..."
О, ти, страхливецо, ела и дай ми повод!
Готов съм аз отдавна за война.
*********
Амини сиктимини
Дори не зная аз защо
и как, и откъде ги взимам,
но думите ме удрят като ток,
когато кажа: "Амини сиктимини!"
Навярно съм закърмен с тях.
Наследство бащино, което имам.
Посели ги... и аз ги сях,
за да пребъдат амини сиктимини.
Когато имаш лозе на баир,
а нямаш ни едно дърво за зимата
и иде ти да скочиш в някой вир -
тогава казваш: "Амини сиктимини!"
Ти повече не можеш да мълчиш:
виж - хванали държавата за вимето!
Тогава, за да хване пък дикиш,
така им казваш: "Амини сиктимини!"
Мехлем са за душата ти, нали?
От раните, червени или сини,
когато много, много те боли,
тогава казваш: "Амини сиктимини!"
Дори вълкът да дойде с мир,
ти не бъди овца, не казвай: "Мина ми."
И вместо грубо, гневно:"Ай, сиктир!",
кажи културно: "Амини сиктимини..."
****
Морските иманяри
Асоциация някаква... Сънувам кошмари
как в мрака се точат рибар след рибар
и с лодките тръгват на лов иманяри.
Морето им дава поредния дар.
Заседнал е кораб в косата от пясък.
Вълните разбили го после на две.
Дошъл от далече, от къде – не е ясно,
брегът ги примамва от години, от век.
Иманярите грабят... Но се вдига мъглата
и протяжно над мъртвите вие някакво псе.
Те са търсили всичко: скъпоценности, злато.
От тях нищо морето не ще отнесе!
Там удавник лежи във водата до кръста.
Те на сухо придърпват го – да намерят пари.
А намерят ли пръстен, режат целите пръсти
и морето край кораба като в пъкъла ври...
Друг обувките сваля, съблича му дрехите,
събира внимателно всичко на куп.
После, мокър до кости, прогизнал и хремав,
цигара запалва до голия труп.
Как спокойно и лесно доубиват моряците,
полуживи, добрали се до стръмния бряг.
С крак натиснеш го – и престава да страда...
Не морето, а хората са по-страшния враг!
А един се заглежда в скалите покрая:
„Виж, жена е прегърнала малко дете...”
И навел се, внимателно обиците и сваля,
последният, най-ценен подарък са те!
Останете си тука, вие жертви! Завинаги.
Такъв е морският жесток обичай.
Иманярите грабят... И все не им стига.
А морето? То е взело своя си пай.
Те с брадви насичат високите мачти
и на всеки се пада по парченце платно:
един – за покривка, друг пък – за гащи.
Краденото нека да им приседне дано!
Но цяла седмица още рибарите с лодки
като хиляди мравки, нападнали кит,
ще късат и мъкнат. И от гордия кораб,
само скелет остава, в мъглите обвит.
---
И днес иманярите спазват поверието:
„Каквото изхвърли морето, е дар!”
Ала протегнал нечисти ръце – да го вземеш,
надига се мъртвия... И ти удря шамар.
****************
Връщам си думите
Връщам си думите от Америка,
нека да ги разпънат на кръста.
Вяра и Любов имам. Но дека
са ти, Надеждо, пръстените?!
Връщам си думите от Англия -
думите ми може да са хамали...
Но си искат Лондонското евангелие
милионите неграмотни мангали.
Връщам си думите от Русия.
Даже от Украйна до Литва
всички - против уроки и магия,
сричат Киприяновата молитва.
Връщам си думите от Китай
връщам си думите от Корея...
Знам, че за тях там е Рай.
Ала за мене не е.
Връщам си думите от Испания.
Първите там са последни.
Виж как преливат от знания,
а пък са още по-бедни.
Връщам си думите и от Гърция.
Вижте ги на какво приличат:
две шепи счупени грънци
от тяхното бивше величие.
Връщам си думите и от Турция -
срам ме е дори да ги гледам!
Ще се отрекат от тях моите внуци
не три пъти - а седем...
Те не са Тракийското съкровище.
Не са като другите - златни.
И ако мислите, че са лоши -
взимам си думите обратно.
**************
Много съм загубен
Много съм загубен.
Къде ли не се търсех.
Не мога никъде да се намеря.
Първо при философите се търсех.
„Абе, много си загубен, казаха ми те,
и нас ни няма, ама си мълчим!...”
После при политиците се търсих.
„Абе, много си загубен, казаха ми те,
тука всичко е скрито и покрито...
Тука, каквото и да търсиш -
няма да намериш!”
Отидох и при дяволите долу.
И там ме няма.
Отидох и при ангелите горе.
Там пък въобще ме няма...
Никъде ме няма.
Никакъв ме няма.
Вече нито ям,
нито спя,
нито правя секс.
Много, много съм загубен...
Загубен съм,
че даже и отгоре.
Ако някой ме намери –
веднага
да ми се обади!
* * *
Бера душа
Берях душа.
Трудно се бере душа!
От много работа, понякога
не можеш дъх да си поемеш.
Душата е като памук –
толкова е лека,
толкова е мека!...
Понякога се вади с косъм...
Понякога без косъм.
Понякога е чиста.
Понякога е мръсна...
Господ всеки ден поставя норма,
която да изпълним.
Господ е добър работодател:
храни ни, пои ни...
Плаща ни на всички
и няма случай с някого
накрая да не се е разплатил.
Дава и на кредит,
но винаги събира вересиите...
И всеки казва:
„Ето, претегли Господ всичко
и си прибра душата!”
Каквото си набрал –
това ти плаща!
Е, добре!
Берях душа
три дни и три нощи,
превит на две,
без да се изправя,
без дъх да си поема.
Душа не ми остана...
„Брей, каза ми накрая Господ,
какво направи –
извади ми душата!”
Ами сега?!
В какво да я събирам?
Как да я претеглим,
за да видим колко струва?
Натъпках я в чували.
Но така я сбих,
така я тъпках,
че на Господ тъпкано го върнах:
берях душа –
предадох Богу
Дух!
* * *
В мелницата
Ще отида при старата вятърна мелница,
ще похлопам, ще скръцне вратата - ще вляза,
вън ще вие безкрайната снежна виелица
и бясно ще блъска на двора желязо.
- Чуй - ще кажа - оня звън като в гробища,
вият псета и край пътя висеше обесен...
- Не - ще каже - вече мина се лошото
и другарят ми всяка сутрин ме събужда със песен!
- Аз видях - ще му кажа - как търкулна се слънцето,
чу се изстрел и там, на Балкана...
- Не - ще каже - погледни, вече съмва се
и другарят ми пак ще ме буди да стана!
- Виж - ще кажа - вече всичко се свърши,
нито хляб, ни дърва, ето, огънят тлее...
- Не - ще каже - ето, той се завръща,
студ - и камък се пука, а той пее ли, пее!
***
Където не я сееш, никне
и не е цвете за мирисане.
Не става и за песен. Вик е.
И с кръв понякога е писана.
Расте на най-презряна почва,
ни двор, ни пръст, поливана с помия
или край солници... Така започва,
вода такава коренът и пие.
А после - с някаква магия,
/ Или пък труд е нечовешки. /,
въпрос на физика ли, химия ли,
превръща тя водата в тежка.
И върху тази тежка страница
- избелена с олово хартия -
на словото верижната реакция
гори далеч над точката по Фаренхайт.
Ти виж как светят в тъмнината
и електроните - като куршуми!
Но много повече от силата на атома,
е силата на думите.
Запалени и с плам поети
уж пишат стихове любовни,
а думите им, мила ми Венето,
избухват като атомните бомби...
Поезията, мила ми Венето,
е топлина и огън в люта зима.
И болка, от която светло
изгаряш, като в Хирошима...
***
ПЛОВДИВ:
"Обикалям по твоята орбита,
неизменен от векове.
Аз пътувам, а с мене и хората,
Паралел 42.
Сутрин рано достигам морето
и на изток, на изток вървя...
И наравно със слънцето светя,
но за малко е само това.
Аз разсичам Русия и Азия
и разделям Москва от Пекин.
И умирам от жажда, наказан
със съдбата на блудния син.
После дълго се лутам самотен
и удавен в един океан -
като сън продължава живота ми:
на брега се изкачвам пиян.
И откривам по залез Америка.
Сякаш златен сега е Ню Йорк,
и протягам ръка да намеря
пак подкрепа от стария бог.
Прекосявам за миг Атлантика
и минавам по ядрен килим...
А в мрака горят светлините
на Париж, на Варшава, на Рим...
Уморен, аз от запад се връщам,
тъмна нощ е, България спи,
а Балканът ме гледа намръщен
и грижовно с ръка ме крепи.
Но, останал без сили, аз падам,
не намерил докрай свобода!
А Альоша върви по площада
и с манерка ми носи вода."
***
О, Тома
"Тука огънят угасна,
вън е бездната ужасна -
край не чакам на тъма...
/ Помогни ни, о Тома! / "
П. К. Яворов
Бе космосът като пустинята широк.
Къде на оня свят да търся Бог?
Аз мислех, че е някъде далече,
ала веднъж Исус така ми рече:
"О, Тома, след още двайсет века
ще бъде силен като бог човека!
И не от първото до седмото небе -
потърсиш ли, ще го откриеш в теб."
Така на най-неразрешимия въпрос
бе отговорът му безкрайно прост.
И сигурен, че той ми е награда,
попитах пак Исус къде е Ада.
Показа ми градът, забулен в дим
и аз видях, че този град е Рим.
И входът кървав в него като рана -
към Адът отвор беше Ватикана.
Треперех като ром от страх и глад.
Бе по-ужасно и от Дантевия Ад.
И Господ се смили над мен накрая,
усмихна се, и ми показа Рая.
Като вълшебен остров бе на четири морета.
Къде ли не го търсих, Господи, а ето...
И изведнъж прогледнах, и познах го аз.
И вече знам, че Раят е в Бургас.
***
Българин
Макар да знае две и двеста,
мълчи си и не вдига шум.
Животът му не е от лесните,
но има той едно на ум.
За друг е зърното. За него - сламата.
И някой тайно лее му куршум.
"Надежда - казват му - за тебе вече няма!"
Но има той едно на ум.
Алеко може да е или Ганьо,
а гостите: кой сват, а кой пък кум,
на сватбата, когато го поканят,
те също имат си едно на ум...
Застанал между двата чужди свята,
като просяк край някой царски друм
и да брои - все пет пари в ръката!
Плюс тази, дето е на ум.
И виж сега държавата каква е:
на клечка тя поднася ти локум!
Когато ти и зъбките и знаеш,
не зъб и имаш, а едно на ум.
Макар, че вечно е срещу закона,
мечтае за законите на Крум.
И злото продължава да го гони,
стоглаво, а пък няма капка ум.
Как искам някой ден да бъдеш първи,
земята ти - космичен аеродрум...
А Господи може и да не си българин,
но... има си едно на ум!
***
Не искам да и видя сметката
С Държавата отдавна съм на нож.
А тя приготвила е стаята с решетка
и сто пъти повтаря: " Той е лош! "
Но аз не искам да и видя сметката.
За мене казва: " Плаче той за бой! "
За нея няма по прекрасна гледка:
пристига синята кола с протяжен вой!
Но аз не искам да и видя сметката.
Отдавна давам и на куп пари
и все остават неплатени сметки.
О, тя ще вземе и живота ми дори,
но аз не искам да и видя сметката!
Очаквам аз уведомително писмо,
а после усмирителна жилетка,
останал съм без къща - боже мой! -
и пак не искам да и видя сметката...
И вече я докарахме дотам -
едни си плюят на честта, а други на подметките...
Когато и се моля: " Дай да ям! ",
аз пак не искам да и видя сметката.
Тя струва много, ако съм и роб.
Не струва нищо, ако съм и четка.
"Дължиш ми, казва тя, пари за гроб!"
Не искам да и видя сметката.
***
Времето лети
Когато Господ слезе на Земята,
времето за някой беше злато.
И там видя такава тъжна гледка:
Един затворил времето във клетка -
да му говори като папагал.
На Господ от това му стана жал.
За друг пък славей бе - една и съща песен...
И Господ, казвам ви, направо беше бесен!
За трети бе като мишена бяло
и глупаво, дори нарочно спряло -
защо да не убият малко време?
И рече Господ: "Дявол да ви вземе!
Забъркали са тук такива каши,
не може времето да бъде ваше!"
Реши да им поиска строга сметка.
Разби на клетките желязната решетка.
"Не могат - каза - да го имат вечно те."
И сложи времето в ръцете на дете.
Тогава сякаш то криле разпери,
в небето се отвориха хиляда двери:
"Виж, мамо, времето лети!"
А може би, дете, и ти.
***
Аз никога не казах
Каквото е било, било.
Изпрани до една са вече ризите му.
Наричаха го най-голямо зло.
Но аз не го нарекох комунизъм.
От него най-далече сме били,
когато казваха ни, че сме близо.
И от небето манна трябваше да завали...
Но аз не я нарекох комунизъм.
От тези, дето всичко им е дал,
от тях сега да имал съм да взимам...
И Бог ли, Дявол ли го е създал?
Не зная, ала не е комунизъм.
В Русия бил, в Китай и в Бангладеш.
Аз търсих го и в глобуса се взирах.
Империи, държави колко щеш.
Но никъде не виждах комунизъм.
Европа, вдигнала ръце, се отърва.
А после ей така ни го хариза...
Ни рак, ни риба бе - и затова
кажи ми, как да кажа - комунизъм?!
И ти си бил идейно подкован,
мирисал си го, даже си го близвал...
Ала за разлика от тебе, на това
аз никога не казах комунизъм.
Макар да беше недоносче той -
от кофиоза дето не излизат,
те дадоха му гръмко име: "Строй"!
Но аз не казах, че е комунизъм.
А други казваха: "На Мавъра е син!"
Но философите със всяка не излизат,
а пък идеите им - техните жени,
не са родили още комунизъм...
И оттогава все накриво ни върви:
червени първо, после - сини,
ала червен е синоним на син, уви,
а комунист е омоним на комунизъм!
Невиждан, чакан като някакъв Годо,
уж тука е, а все не влиза и не влиза -
защото Господ в своето гнездо
седи и още мъти комунизма.
Но някой ден Земята ни, като яйце,
ще се разпука... Приказна и близка,
о, Господи, каква велика цел -
и нея ти наричай комунизъм!
Роден си от Земята - да твориш!
Ти, острие на копие, смъртта пронизал...
Отдавна вече огъня открил -
сега остана да откриеш комунизма.
***
Като за последно
Живея като за последно
и време е да си вървя.
Ще бъде сигурно неделя,
когато ще се изморя
и ще поискам да почина –
написал и последния си ред.
Да бъда сам на себе си причина.
За другите около мен – поет.
Морето после нека ме изпие,
то винаги ми е било в кръвта!
Дълбоко в него ще се скрия
зад пясъчната му врата.
И, на живота тайните ми дало,
морето ще пресъхне някой ден.
Когато за безсмъртие сте жадни,
ще го откриете тогава в мен!
Тогава, зная, че ще е потребен
като солта на дъното му моят стих.
Различен за богати и за бедни.
Аз като бог живях. Творих.
***
Задачата
Сънувах аз веднъж, че съм на кръстопът
и сякаш всички дяволи насреща ми вървят.
От ляво е тунел и идва черен влак,
отпред пък трактор - с дяволския знак.
Назад затворила е пътя ми скала,
от дясно като бесен - змей с кола...
И пита се в задачата сега какво да правя?
Един ми казва: "Трябва да вървиш направо!"
Друг казва ми, че трябва да се кача на влака.
И вътре щях да бъда с двата леви крака...
Донесе трети пък в съня ми кирка и лопата.
Да си направя вход към ада през скалата.
Четвърти, като някой, същи дявол мазен,
моли се, братко - каза - да не те размажат!
Петият пък много приличаше на поп,
тъй каза: "Май ще трябва да ти копая гроб..."
И както бях изпаднал в безизходица, от раз,
накрая взех, че просто се събудих аз!
Така и тя, за двадесет и две години,
какво ли през главата и не мина...
Не знаеш ти кой път да хванеш и се чудиш?
О, време е, Българийо, сега да се събудиш!
***
Звездни сирени
Когато късно вечер някоя линейка
тревожно профучи край мен,
не мисълта за смърт, надежда ме обзема:
аз знам, че днес един човек ще е спасен.
Ти виж как бързо се отдръпват тротоарите
и пътят става двойно по-широк!
Почти достигнала до звуковата бариера,
колата готви се за скок...
А там един човек заложил е живота си на карта,
последната игра със Дявола играе той...
Ала спокоен е, защото знае, че след малко
една кола отвън ще спре със вой.
Така очакваме и ние небесните сирени
да чуем от безкрайното море над нас,
и Корабът, направил скок във времето,
галактиките да съедини.
Да, чакам жълти мълнии запалени -
да спрат звездите и да им направят път,
и по невидими небесни магистрали
да дойдат, и да ни спасят!
Но казваш ти: и малкото, което имахме, ни е отнето
и примири се с твоята съдба...
О, искам аз камбанен звън да чуя от небето!
Не Йерихонова тръба.
***
Продавачът на кал
Един продава бели манастири,
а друг - душата си на Дявола продал.
Но само той - от Дявола по-черен,
продава Поморийска кал.
И дявол знае откъде я вади,
чак в дъното на пъкъла заврян!
А вече ври, за хилядите гладни,
на блатото големия казан.
Виж, движи се, живее, диша тинята,
отваря се за миг цепнатина,
гореща като кръв и в сласт застинала,
разнесла блудкав, тежък мирис на жена.
И кожата и уж е мека, черна,
а пък блести на слънцето като елмаз!
Свещено блато - Мека за неверници,
че от калта израснал съм и аз...
Какви слънца, какви енергии
са скрити в тъмната и плът?
Самотен като блатен червей,
неуловим все още е духът и.
И влиза той, и я загребва с шепи,
а после дълго нещо и шепти.
О, тя изправя хроми, и проглеждат слепи,
но първо трябва да се укроти!
А после - дух, затворен във бутилка -
калта ни гледа с предани очи
и ти, човеко, с болката не свиквай,
той може да я облекчи!
Продава я и после пак се връща,
но за едно мечтае всеки път -
макар, че много кратък му е пътя,
как иска да окаля той светът!
Да се изправи този свят и да прогледне,
защото Бог така ни е създал:
духът ни - от космическите бездни,
а тялото - от Поморийска кал.
***
О, човеко
Макар, че тъпкани с пари са банките,
не струват вече пукната пара.
Богатите таковаха им мамката,
подложиха ни динена кора.
Европа ей така се изпързаля.
И в този двадесет и първи век
направо от Америка до Азия
на две е разделен човек.
И трябва този свят да е във криза,
за да се види, че не струва буца сол.
На тези, дето не си знаят ризите,
народът им е тръгнал гол.
Виж как едните си живеят в рая,
за другите не дават пет пари!
Не си могъл да вържеш двата края?
Такива като тебе - огън ги гори...
И ти сега на никого не трябваш,
и за животът ти не дават грош.
Да, в техните ръце сега е хляба.
Но в твоите ръце пък има нож...
Бил Клинтън ли - или Бин Ладен?
Кого сега от двамата да избереш?
О, ти, човеко, за любов си гладен,
но много бой ще има да ядеш!
***
И не поезията
Когато си в Държавата на лудите,
нормално ли е писането да е лудост?
Там не поетите, а политиците се чудят
кой повече да словоблудства!
Когато Бог е казал онова за ризите,
дали е знаел за кирливите им ризи?
От Маркс щом знаем пък за лудите и кризите им,
защо "Залудо работи!" ни е девиза?!
Държава правят като тротоарите
и затова държавата е яма...
Заравят, ровят нашите другари,
че казано е: "Луд, умора няма!"
Виж колко поетично сме се вдъхновили
от примера на други, славни нации!
И как добре властта на три сме разделили
в Държавата на тримата глупаци...
Да, никой не е по-голям от хляба,
дори ония, дето искат пасти.
Че вече векове на нас ни трябва
и хляб - ала и малко щастие.
Не може българинът да стои залудо.
Възпей трудът му, неговият делник!
И всички помним Българското чудо,
а пък забравили сме кой изяде зелника ни...
Като неканен гост на чужда сватба,
така в държавата ни лудият лудува.
А ти, с перо, по-остро и от брадва,
дори да си пиян - не се страхувай!
Поезията клин е, който клин избива,
нали гробарите си имат своите гробари...
А думите са въглените живи
сред изгорялата България.
Макар, че думата не прави дупка,
о, как в сърцето тя дълбае!
И не поезията, а животът ни е лудост,
и ако той е Ада, тя е Рая.
***
Три пера
Тя най-подир на рамото ми кацна,
орел ли, феникс ли - не се разбра...
Едно донесла е на Ботев и Вапцаров.
На мене ми донесе три пера.
Аз пазех дълго тая моя тайна.
Понякога си мислех - ще умра!
И като другите бях в Пловдив, майна,
но имах не едно, а три пера.
Изкарваше ме този град от кожата.
Запалваше ме, в Ада да горя...
А после огънят на две разсече с ножа си.
И ей ме: половинка - с три пера!
Бе черно първото. Духът на битието
извадих аз като от пещера...
И той ми каза: "Знай, че общо взето,
крепи се днес светът на три пера!"
Бе бяло второто. Духът на Бога
запали с него втората искра:
"Помогнах - каза Той - но... повече не мога!
Виж, Троев, затова ти дадох три пера..."
И чак сега разбрах: не Бог, човекът
сам трябва да направи своя рай.
И пух от райска птица стели се полека...
О, Господи, аз имам три пера!
И като с мълния, жена създал с червеното,
намерил рая между нейните бедра,
сред братята ми: просяци и гении,
поетът да съм - оня, с три пера!
***
Скрап
Дръгливият му кон върви и куца,
а той: брадясал, мръсен, слаб...
Но като цар е в своята каруца,
а вътре в нея - планина от скрап.
Било е някога най-твърдата стомана,
но отишъл на халост целия ни труд.
Когато, като циганин си гладен,
за да си честен, трябва да си луд!
Отломки разкривени, жалки скелети
забравени от Бога тук и там.
И Дявол знае как са оцелели,
за гордост ли са или пък за срам...
Лъжата все оказвала се права.
И някак си е хванала дикиш.
И виж: опоскали сме цялата държава,
и няма с трън какво да закачиш.
А бе желязна някога родината.
Железни бяха хората у нас.
Но много дълго - кой, където мине
предаваше ги за пари и власт.
Вървяхме ние - блеснали и млади,
поели с първите към светли бъднини!
И ей ни днес - натрупани на клада,
вторични днес сме някакви, суровини...
"Дий - вика циганинът - твойта мамка!"
И крета конят куц по своя път.
За пет пари последните останки
от българския дух да претопят.
***
Моят брат
Далеч от Господ и далеч от Цар,
и аз продавах стоката си - книги.
Поредният поет на сивия пазар,
скрит до един търговец-циганин.
Каквото продаде - добре дошло!
И не зъбите, а сърцето му е златно,
край мене мина той на колело,
и тъй ми каза: "Как си, брат ми?"
И не поет - събрата по перо
или другаря ми - идейния съратник,
а циганинът, този черен роб
така ми каза: "Как си, брат ми?"
И Господ сякаш че ми даде знак:
"Виж кой е брат ти на Земята!
Не сърбин, турчин, даже не руснак
и други, дето ти се пишат братя..."
Защо Големият американски брат
не ни попита като него как сме?
Какво, като е силен и богат,
когато ти се бориш днес за хляба си.
На сватбата му ще умрем от глад.
Остатъците дават ни като на ратаи.
И не разбрахме кой е кум и кой е сват,
и кой на булката е брата и...
А с този тук не ни разделя океан,
а само предразсъдъци и касти.
И той, макар че вечно е пиян,
как иска да е горд със брат си!
И колко му е да се изкуша -
до него мургава красавица ме чака,
и идва тя, и казва ми: "Душа!",
а после на жена ми казва: "Како..."
Поет ли, циганин ли - все едно,
така говорят всички, братко мили!
Че на гърба на нашия народ
на вересия само яли сме и пили...
Продавам аз духовната храна.
Дрънкулки той продава, джунджурии...
Съдба ли, орисия ли, но на:
един до друг ни са сергиите.
Дори да имам във гаража си кола,
нали и двамата сме си от тука?
И като братя сме - с еднакви колела,
аз - малко тъжен, той пък си свирука!
И както сме в един и същи град,
отивам в къщи - в центъра на Рая.
А циганинът - моя черен брат
в коптора си, там някъде накрая...
***
Добре се нареди
Бе някак не на място, не на време.
Ще помниш тези кървави следи.
И най-накрая, между другите големи,
и ти сега добре се нареди.
Върти се колелото на историята.
И Господ я пришпорва: "Кранто, дий!"
Тя нищо свястно не направи като хората
и ето как сега те нареди!
Макар, че цял живот изписваш вежди,
на челото ти пише: "Не кради!"
И да нареждаш, и да не нареждаш,
нещастнико, добре се нареди!
Видя Смъртта - направо ти се слага,
такива бомби, братко, не гърди!
А нашият девиз: "Е.и и бягай!",
виж как сега те нареди...
И по-добре да бъдеш камикадзе,
да си тротил, да си опасен, див.
Не агне жертвено във кулите-близнаци
или пред рейса за Сарафово да се редиш.
Но някой ден и твоят дом ще гръмне.
И в хаоса от тухли и греди,
в първичният бульон ще се превърнеш.
Пък после Господ нека те реди!
***
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар