Тома Троев - поезия на протеста

Провокирано стихотворение Да, аз обичам основателните поводи, но нека да не са на моя гръб! С камшик подкарат ли и мен като народа, как няма да им имам зъб? Когато болката е повод да се радваш, а радостта те кара да скърбиш - с приведена от срам глава те впрягат. Хомотът дълго как ще издържиш? Но знаят те: "Той твърде умен е, сам иска своя път да избере!" Отдавна чака повод за празнуване, а те му слагат повод - да оре... И тъй - привикнал е с остена сто години. Работил е, но някак на инат. Днес също нямаш повод да заминеш, освен един - да не умреш от глад. Не чакай Господ с гръм да ги накаже и не търси в небето огнен знак, че твоят враг, противен и омразен, същински йезуит, започва пак: "Виж, братко, остави ме да те водя, че иначе ще стане тя една..." О, ти, страхливецо, ела и дай ми повод! Готов съм аз отдавна за война. *** Обратно на Стокхолмския синдром Към жертвата привързва се палача. Нормално вече е богатите да плачат и на удавниците да подават сламки. Така привързани към нас са банките! Към българина и към неговия дом привързан е един бездомен ром. А пък към всички политици наши привързани са нашите апаши. В краката и, когато унизен, ти лазиш, не казвай, че Държавата те мрази. Виж, тя навежда се към теб великодушно! Подай ръка, петаче да ти пусне... Обратно е - ще ти повярва сития. Убиецът тъгува за убития. И най-много се бои за кожата си този, в когото хляба е, и ножа. Ти, който винаги си имал две родини, избирай си, в коя от двете да загинеш. Палач до жертва. Обич до омраза. Едната винаги ще те накаже. Светът не става по-добър и пак е в криза. И взема ближният последната ти риза. О, Господи, и ти обичаш дяволите, щом обратен е Стокхолмския синдром! *** Ода за Русия Не може никой да те разбере, да си голям - това е орисия, но поседни до мен и говори, море, и разкажи ми още за Русия. Там може да си беден: бос и гол - царкинята от твоя сън те чака. Ще се качи на царския престол най-малкия от братята - глупака. Все още вярват там на чудеса, ще ги спаси казанската икона. И воин с огнен меч - о, небеса! - пак Игор враговете ще прогони. Да, в тази приказка ще има кръв, там винаги така ще се говори: бъди презрян, ако не бъдеш пръв, че под достойнството ти е да бъдеш втори! Не водят всички пътища до Рим. Защото аз вървя по други дири. ... И продължава битката за Крим, и още гинат руски богатири! И пак вървя по техните следи. Били са бедни или пък богати. Славяните са твоите деди - не някакви измислени сармати! Ти в люлката си чул славянска реч. Славяните ти дали после букви. Славяните ти дали боен меч - не хети, готи или пък агупти! След всичките лъжи ще кажеш: "Не!" Душата ти в черупка се е свила. И падам аз сега на колене пред болката, която ражда сила. Не знам дали възкръснал е Исус, дали е жив в далечната Вселена. Но зная, че духът на Древна Рус живее тук, у вас, живее в мене... И да не може никой да я спре. Надигай се! Такава помня я: вълна насред славянското море, "вставай, страна огромная!..." *** Провокирано стихотворение О, как обичам основателните поводи, но нека да не са на моя гръб! С камшик подкарат ли и мен като народа, как няма да им имам зъб? Когато болката е повод да се радваш, а радостта те кара да скърбиш - с приведена от срам глава те впрягат. Хомотът дълго как ще издържиш? Но знаят те: "Той твърде умен е, сам иска своя път да избере!" Отдавна чака повод за празнуване, а те му слагат повод - да оре... И тъй - привикнал е с остена сто години. Работил е, но някак на инат. Днес също нямаш повод да заминеш, освен един - да не умреш от глад. Не чакай Господ с гръм да ги накаже и не търси в небето огнен знак, че твоят враг, противен и омразен, същински йезуит, започва пак: "Виж, братко, остави ме да те водя, че иначе ще стане тя една..." О, ти, страхливецо, ела и дай ми повод! Готов съм аз отдавна за война. ********* Амини сиктимини Дори не зная аз защо и как, и откъде ги взимам, но думите ме удрят като ток, когато кажа: "Амини сиктимини!" Навярно съм закърмен с тях. Наследство бащино, което имам. Посели ги... и аз ги сях, за да пребъдат амини сиктимини. Когато имаш лозе на баир, а нямаш ни едно дърво за зимата и иде ти да скочиш в някой вир - тогава казваш: "Амини сиктимини!" Ти повече не можеш да мълчиш: виж - хванали държавата за вимето! Тогава, за да хване пък дикиш, така им казваш: "Амини сиктимини!" Мехлем са за душата ти, нали? От раните, червени или сини, когато много, много те боли, тогава казваш: "Амини сиктимини!" Дори вълкът да дойде с мир, ти не бъди овца, не казвай: "Мина ми." И вместо грубо, гневно:"Ай, сиктир!", кажи културно: "Амини сиктимини..." **** Морските иманяри Асоциация някаква... Сънувам кошмари как в мрака се точат рибар след рибар и с лодките тръгват на лов иманяри. Морето им дава поредния дар. Заседнал е кораб в косата от пясък. Вълните разбили го после на две. Дошъл от далече, от къде – не е ясно, брегът ги примамва от години, от век. Иманярите грабят... Но се вдига мъглата и протяжно над мъртвите вие някакво псе. Те са търсили всичко: скъпоценности, злато. От тях нищо морето не ще отнесе! Там удавник лежи във водата до кръста. Те на сухо придърпват го – да намерят пари. А намерят ли пръстен, режат целите пръсти и морето край кораба като в пъкъла ври... Друг обувките сваля, съблича му дрехите, събира внимателно всичко на куп. После, мокър до кости, прогизнал и хремав, цигара запалва до голия труп. Как спокойно и лесно доубиват моряците, полуживи, добрали се до стръмния бряг. С крак натиснеш го – и престава да страда... Не морето, а хората са по-страшния враг! А един се заглежда в скалите покрая: „Виж, жена е прегърнала малко дете...” И навел се, внимателно обиците и сваля, последният, най-ценен подарък са те! Останете си тука, вие жертви! Завинаги. Такъв е морският жесток обичай. Иманярите грабят... И все не им стига. А морето? То е взело своя си пай. Те с брадви насичат високите мачти и на всеки се пада по парченце платно: един – за покривка, друг пък – за гащи. Краденото нека да им приседне дано! Но цяла седмица още рибарите с лодки като хиляди мравки, нападнали кит, ще късат и мъкнат. И от гордия кораб, само скелет остава, в мъглите обвит. --- И днес иманярите спазват поверието: „Каквото изхвърли морето, е дар!” Ала протегнал нечисти ръце – да го вземеш, надига се мъртвия... И ти удря шамар. **************** Връщам си думите Връщам си думите от Америка, нека да ги разпънат на кръста. Вяра и Любов имам. Но дека са ти, Надеждо, пръстените?! Връщам си думите от Англия - думите ми може да са хамали... Но си искат Лондонското евангелие милионите неграмотни мангали. Връщам си думите от Русия. Даже от Украйна до Литва всички - против уроки и магия, сричат Киприяновата молитва. Връщам си думите от Китай връщам си думите от Корея... Знам, че за тях там е Рай. Ала за мене не е. Връщам си думите от Испания. Първите там са последни. Виж как преливат от знания, а пък са още по-бедни. Връщам си думите и от Гърция. Вижте ги на какво приличат: две шепи счупени грънци от тяхното бивше величие. Връщам си думите и от Турция - срам ме е дори да ги гледам! Ще се отрекат от тях моите внуци не три пъти - а седем... Те не са Тракийското съкровище. Не са като другите - златни. И ако мислите, че са лоши - взимам си думите обратно. ************** Много съм загубен Много съм загубен. Къде ли не се търсех. Не мога никъде да се намеря. Първо при философите се търсех. „Абе, много си загубен, казаха ми те, и нас ни няма, ама си мълчим!...” После при политиците се търсих. „Абе, много си загубен, казаха ми те, тука всичко е скрито и покрито... Тука, каквото и да търсиш - няма да намериш!” Отидох и при дяволите долу. И там ме няма. Отидох и при ангелите горе. Там пък въобще ме няма... Никъде ме няма. Никакъв ме няма. Вече нито ям, нито спя, нито правя секс. Много, много съм загубен... Загубен съм, че даже и отгоре. Ако някой ме намери – веднага да ми се обади! * * * Бера душа Берях душа. Трудно се бере душа! От много работа, понякога не можеш дъх да си поемеш. Душата е като памук – толкова е лека, толкова е мека!... Понякога се вади с косъм... Понякога без косъм. Понякога е чиста. Понякога е мръсна... Господ всеки ден поставя норма, която да изпълним. Господ е добър работодател: храни ни, пои ни... Плаща ни на всички и няма случай с някого накрая да не се е разплатил. Дава и на кредит, но винаги събира вересиите... И всеки казва: „Ето, претегли Господ всичко и си прибра душата!” Каквото си набрал – това ти плаща! Е, добре! Берях душа три дни и три нощи, превит на две, без да се изправя, без дъх да си поема. Душа не ми остана... „Брей, каза ми накрая Господ, какво направи – извади ми душата!” Ами сега?! В какво да я събирам? Как да я претеглим, за да видим колко струва? Натъпках я в чували. Но така я сбих, така я тъпках, че на Господ тъпкано го върнах: берях душа – предадох Богу Дух! * * * В мелницата Ще отида при старата вятърна мелница, ще похлопам, ще скръцне вратата - ще вляза, вън ще вие безкрайната снежна виелица и бясно ще блъска на двора желязо. - Чуй - ще кажа - оня звън като в гробища, вият псета и край пътя висеше обесен... - Не - ще каже - вече мина се лошото и другарят ми всяка сутрин ме събужда със песен! - Аз видях - ще му кажа - как търкулна се слънцето, чу се изстрел и там, на Балкана... - Не - ще каже - погледни, вече съмва се и другарят ми пак ще ме буди да стана! - Виж - ще кажа - вече всичко се свърши, нито хляб, ни дърва, ето, огънят тлее... - Не - ще каже - ето, той се завръща, студ - и камък се пука, а той пее ли, пее! *** Където не я сееш, никне и не е цвете за мирисане. Не става и за песен. Вик е. И с кръв понякога е писана. Расте на най-презряна почва, ни двор, ни пръст, поливана с помия или край солници... Така започва, вода такава коренът и пие. А после - с някаква магия, / Или пък труд е нечовешки. /, въпрос на физика ли, химия ли, превръща тя водата в тежка. И върху тази тежка страница - избелена с олово хартия - на словото верижната реакция гори далеч над точката по Фаренхайт. Ти виж как светят в тъмнината и електроните - като куршуми! Но много повече от силата на атома, е силата на думите. Запалени и с плам поети уж пишат стихове любовни, а думите им, мила ми Венето, избухват като атомните бомби... Поезията, мила ми Венето, е топлина и огън в люта зима. И болка, от която светло изгаряш, като в Хирошима... *** ПЛОВДИВ: "Обикалям по твоята орбита, неизменен от векове. Аз пътувам, а с мене и хората, Паралел 42. Сутрин рано достигам морето и на изток, на изток вървя... И наравно със слънцето светя, но за малко е само това. Аз разсичам Русия и Азия и разделям Москва от Пекин. И умирам от жажда, наказан със съдбата на блудния син. После дълго се лутам самотен и удавен в един океан - като сън продължава живота ми: на брега се изкачвам пиян. И откривам по залез Америка. Сякаш златен сега е Ню Йорк, и протягам ръка да намеря пак подкрепа от стария бог. Прекосявам за миг Атлантика и минавам по ядрен килим... А в мрака горят светлините на Париж, на Варшава, на Рим... Уморен, аз от запад се връщам, тъмна нощ е, България спи, а Балканът ме гледа намръщен и грижовно с ръка ме крепи. Но, останал без сили, аз падам, не намерил докрай свобода! А Альоша върви по площада и с манерка ми носи вода." *** О, Тома "Тука огънят угасна, вън е бездната ужасна - край не чакам на тъма... / Помогни ни, о Тома! / " П. К. Яворов Бе космосът като пустинята широк. Къде на оня свят да търся Бог? Аз мислех, че е някъде далече, ала веднъж Исус така ми рече: "О, Тома, след още двайсет века ще бъде силен като бог човека! И не от първото до седмото небе - потърсиш ли, ще го откриеш в теб." Така на най-неразрешимия въпрос бе отговорът му безкрайно прост. И сигурен, че той ми е награда, попитах пак Исус къде е Ада. Показа ми градът, забулен в дим и аз видях, че този град е Рим. И входът кървав в него като рана - към Адът отвор беше Ватикана. Треперех като ром от страх и глад. Бе по-ужасно и от Дантевия Ад. И Господ се смили над мен накрая, усмихна се, и ми показа Рая. Като вълшебен остров бе на четири морета. Къде ли не го търсих, Господи, а ето... И изведнъж прогледнах, и познах го аз. И вече знам, че Раят е в Бургас. *** Българин Макар да знае две и двеста, мълчи си и не вдига шум. Животът му не е от лесните, но има той едно на ум. За друг е зърното. За него - сламата. И някой тайно лее му куршум. "Надежда - казват му - за тебе вече няма!" Но има той едно на ум. Алеко може да е или Ганьо, а гостите: кой сват, а кой пък кум, на сватбата, когато го поканят, те също имат си едно на ум... Застанал между двата чужди свята, като просяк край някой царски друм и да брои - все пет пари в ръката! Плюс тази, дето е на ум. И виж сега държавата каква е: на клечка тя поднася ти локум! Когато ти и зъбките и знаеш, не зъб и имаш, а едно на ум. Макар, че вечно е срещу закона, мечтае за законите на Крум. И злото продължава да го гони, стоглаво, а пък няма капка ум. Как искам някой ден да бъдеш първи, земята ти - космичен аеродрум... А Господи може и да не си българин, но... има си едно на ум! *** Не искам да и видя сметката С Държавата отдавна съм на нож. А тя приготвила е стаята с решетка и сто пъти повтаря: " Той е лош! " Но аз не искам да и видя сметката. За мене казва: " Плаче той за бой! " За нея няма по прекрасна гледка: пристига синята кола с протяжен вой! Но аз не искам да и видя сметката. Отдавна давам и на куп пари и все остават неплатени сметки. О, тя ще вземе и живота ми дори, но аз не искам да и видя сметката! Очаквам аз уведомително писмо, а после усмирителна жилетка, останал съм без къща - боже мой! - и пак не искам да и видя сметката... И вече я докарахме дотам - едни си плюят на честта, а други на подметките... Когато и се моля: " Дай да ям! ", аз пак не искам да и видя сметката. Тя струва много, ако съм и роб. Не струва нищо, ако съм и четка. "Дължиш ми, казва тя, пари за гроб!" Не искам да и видя сметката. *** Времето лети Когато Господ слезе на Земята, времето за някой беше злато. И там видя такава тъжна гледка: Един затворил времето във клетка - да му говори като папагал. На Господ от това му стана жал. За друг пък славей бе - една и съща песен... И Господ, казвам ви, направо беше бесен! За трети бе като мишена бяло и глупаво, дори нарочно спряло - защо да не убият малко време? И рече Господ: "Дявол да ви вземе! Забъркали са тук такива каши, не може времето да бъде ваше!" Реши да им поиска строга сметка. Разби на клетките желязната решетка. "Не могат - каза - да го имат вечно те." И сложи времето в ръцете на дете. Тогава сякаш то криле разпери, в небето се отвориха хиляда двери: "Виж, мамо, времето лети!" А може би, дете, и ти. *** Аз никога не казах Каквото е било, било. Изпрани до една са вече ризите му. Наричаха го най-голямо зло. Но аз не го нарекох комунизъм. От него най-далече сме били, когато казваха ни, че сме близо. И от небето манна трябваше да завали... Но аз не я нарекох комунизъм. От тези, дето всичко им е дал, от тях сега да имал съм да взимам... И Бог ли, Дявол ли го е създал? Не зная, ала не е комунизъм. В Русия бил, в Китай и в Бангладеш. Аз търсих го и в глобуса се взирах. Империи, държави колко щеш. Но никъде не виждах комунизъм. Европа, вдигнала ръце, се отърва. А после ей така ни го хариза... Ни рак, ни риба бе - и затова кажи ми, как да кажа - комунизъм?! И ти си бил идейно подкован, мирисал си го, даже си го близвал... Ала за разлика от тебе, на това аз никога не казах комунизъм. Макар да беше недоносче той - от кофиоза дето не излизат, те дадоха му гръмко име: "Строй"! Но аз не казах, че е комунизъм. А други казваха: "На Мавъра е син!" Но философите със всяка не излизат, а пък идеите им - техните жени, не са родили още комунизъм... И оттогава все накриво ни върви: червени първо, после - сини, ала червен е синоним на син, уви, а комунист е омоним на комунизъм! Невиждан, чакан като някакъв Годо, уж тука е, а все не влиза и не влиза - защото Господ в своето гнездо седи и още мъти комунизма. Но някой ден Земята ни, като яйце, ще се разпука... Приказна и близка, о, Господи, каква велика цел - и нея ти наричай комунизъм! Роден си от Земята - да твориш! Ти, острие на копие, смъртта пронизал... Отдавна вече огъня открил - сега остана да откриеш комунизма. *** Като за последно Живея като за последно и време е да си вървя. Ще бъде сигурно неделя, когато ще се изморя и ще поискам да почина – написал и последния си ред. Да бъда сам на себе си причина. За другите около мен – поет. Морето после нека ме изпие, то винаги ми е било в кръвта! Дълбоко в него ще се скрия зад пясъчната му врата. И, на живота тайните ми дало, морето ще пресъхне някой ден. Когато за безсмъртие сте жадни, ще го откриете тогава в мен! Тогава, зная, че ще е потребен като солта на дъното му моят стих. Различен за богати и за бедни. Аз като бог живях. Творих. *** Задачата Сънувах аз веднъж, че съм на кръстопът и сякаш всички дяволи насреща ми вървят. От ляво е тунел и идва черен влак, отпред пък трактор - с дяволския знак. Назад затворила е пътя ми скала, от дясно като бесен - змей с кола... И пита се в задачата сега какво да правя? Един ми казва: "Трябва да вървиш направо!" Друг казва ми, че трябва да се кача на влака. И вътре щях да бъда с двата леви крака... Донесе трети пък в съня ми кирка и лопата. Да си направя вход към ада през скалата. Четвърти, като някой, същи дявол мазен, моли се, братко - каза - да не те размажат! Петият пък много приличаше на поп, тъй каза: "Май ще трябва да ти копая гроб..." И както бях изпаднал в безизходица, от раз, накрая взех, че просто се събудих аз! Така и тя, за двадесет и две години, какво ли през главата и не мина... Не знаеш ти кой път да хванеш и се чудиш? О, време е, Българийо, сега да се събудиш! *** Звездни сирени Когато късно вечер някоя линейка тревожно профучи край мен, не мисълта за смърт, надежда ме обзема: аз знам, че днес един човек ще е спасен. Ти виж как бързо се отдръпват тротоарите и пътят става двойно по-широк! Почти достигнала до звуковата бариера, колата готви се за скок... А там един човек заложил е живота си на карта, последната игра със Дявола играе той... Ала спокоен е, защото знае, че след малко една кола отвън ще спре със вой. Така очакваме и ние небесните сирени да чуем от безкрайното море над нас, и Корабът, направил скок във времето, галактиките да съедини. Да, чакам жълти мълнии запалени - да спрат звездите и да им направят път, и по невидими небесни магистрали да дойдат, и да ни спасят! Но казваш ти: и малкото, което имахме, ни е отнето и примири се с твоята съдба... О, искам аз камбанен звън да чуя от небето! Не Йерихонова тръба. *** Продавачът на кал Един продава бели манастири, а друг - душата си на Дявола продал. Но само той - от Дявола по-черен, продава Поморийска кал. И дявол знае откъде я вади, чак в дъното на пъкъла заврян! А вече ври, за хилядите гладни, на блатото големия казан. Виж, движи се, живее, диша тинята, отваря се за миг цепнатина, гореща като кръв и в сласт застинала, разнесла блудкав, тежък мирис на жена. И кожата и уж е мека, черна, а пък блести на слънцето като елмаз! Свещено блато - Мека за неверници, че от калта израснал съм и аз... Какви слънца, какви енергии са скрити в тъмната и плът? Самотен като блатен червей, неуловим все още е духът и. И влиза той, и я загребва с шепи, а после дълго нещо и шепти. О, тя изправя хроми, и проглеждат слепи, но първо трябва да се укроти! А после - дух, затворен във бутилка - калта ни гледа с предани очи и ти, човеко, с болката не свиквай, той може да я облекчи! Продава я и после пак се връща, но за едно мечтае всеки път - макар, че много кратък му е пътя, как иска да окаля той светът! Да се изправи този свят и да прогледне, защото Бог така ни е създал: духът ни - от космическите бездни, а тялото - от Поморийска кал. *** О, човеко Макар, че тъпкани с пари са банките, не струват вече пукната пара. Богатите таковаха им мамката, подложиха ни динена кора. Европа ей така се изпързаля. И в този двадесет и първи век направо от Америка до Азия на две е разделен човек. И трябва този свят да е във криза, за да се види, че не струва буца сол. На тези, дето не си знаят ризите, народът им е тръгнал гол. Виж как едните си живеят в рая, за другите не дават пет пари! Не си могъл да вържеш двата края? Такива като тебе - огън ги гори... И ти сега на никого не трябваш, и за животът ти не дават грош. Да, в техните ръце сега е хляба. Но в твоите ръце пък има нож... Бил Клинтън ли - или Бин Ладен? Кого сега от двамата да избереш? О, ти, човеко, за любов си гладен, но много бой ще има да ядеш! *** И не поезията Когато си в Държавата на лудите, нормално ли е писането да е лудост? Там не поетите, а политиците се чудят кой повече да словоблудства! Когато Бог е казал онова за ризите, дали е знаел за кирливите им ризи? От Маркс щом знаем пък за лудите и кризите им, защо "Залудо работи!" ни е девиза?! Държава правят като тротоарите и затова държавата е яма... Заравят, ровят нашите другари, че казано е: "Луд, умора няма!" Виж колко поетично сме се вдъхновили от примера на други, славни нации! И как добре властта на три сме разделили в Държавата на тримата глупаци... Да, никой не е по-голям от хляба, дори ония, дето искат пасти. Че вече векове на нас ни трябва и хляб - ала и малко щастие. Не може българинът да стои залудо. Възпей трудът му, неговият делник! И всички помним Българското чудо, а пък забравили сме кой изяде зелника ни... Като неканен гост на чужда сватба, така в държавата ни лудият лудува. А ти, с перо, по-остро и от брадва, дори да си пиян - не се страхувай! Поезията клин е, който клин избива, нали гробарите си имат своите гробари... А думите са въглените живи сред изгорялата България. Макар, че думата не прави дупка, о, как в сърцето тя дълбае! И не поезията, а животът ни е лудост, и ако той е Ада, тя е Рая. *** Три пера Тя най-подир на рамото ми кацна, орел ли, феникс ли - не се разбра... Едно донесла е на Ботев и Вапцаров. На мене ми донесе три пера. Аз пазех дълго тая моя тайна. Понякога си мислех - ще умра! И като другите бях в Пловдив, майна, но имах не едно, а три пера. Изкарваше ме този град от кожата. Запалваше ме, в Ада да горя... А после огънят на две разсече с ножа си. И ей ме: половинка - с три пера! Бе черно първото. Духът на битието извадих аз като от пещера... И той ми каза: "Знай, че общо взето, крепи се днес светът на три пера!" Бе бяло второто. Духът на Бога запали с него втората искра: "Помогнах - каза Той - но... повече не мога! Виж, Троев, затова ти дадох три пера..." И чак сега разбрах: не Бог, човекът сам трябва да направи своя рай. И пух от райска птица стели се полека... О, Господи, аз имам три пера! И като с мълния, жена създал с червеното, намерил рая между нейните бедра, сред братята ми: просяци и гении, поетът да съм - оня, с три пера! *** Скрап Дръгливият му кон върви и куца, а той: брадясал, мръсен, слаб... Но като цар е в своята каруца, а вътре в нея - планина от скрап. Било е някога най-твърдата стомана, но отишъл на халост целия ни труд. Когато, като циганин си гладен, за да си честен, трябва да си луд! Отломки разкривени, жалки скелети забравени от Бога тук и там. И Дявол знае как са оцелели, за гордост ли са или пък за срам... Лъжата все оказвала се права. И някак си е хванала дикиш. И виж: опоскали сме цялата държава, и няма с трън какво да закачиш. А бе желязна някога родината. Железни бяха хората у нас. Но много дълго - кой, където мине предаваше ги за пари и власт. Вървяхме ние - блеснали и млади, поели с първите към светли бъднини! И ей ни днес - натрупани на клада, вторични днес сме някакви, суровини... "Дий - вика циганинът - твойта мамка!" И крета конят куц по своя път. За пет пари последните останки от българския дух да претопят. *** Моят брат Далеч от Господ и далеч от Цар, и аз продавах стоката си - книги. Поредният поет на сивия пазар, скрит до един търговец-циганин. Каквото продаде - добре дошло! И не зъбите, а сърцето му е златно, край мене мина той на колело, и тъй ми каза: "Как си, брат ми?" И не поет - събрата по перо или другаря ми - идейния съратник, а циганинът, този черен роб така ми каза: "Как си, брат ми?" И Господ сякаш че ми даде знак: "Виж кой е брат ти на Земята! Не сърбин, турчин, даже не руснак и други, дето ти се пишат братя..." Защо Големият американски брат не ни попита като него как сме? Какво, като е силен и богат, когато ти се бориш днес за хляба си. На сватбата му ще умрем от глад. Остатъците дават ни като на ратаи. И не разбрахме кой е кум и кой е сват, и кой на булката е брата и... А с този тук не ни разделя океан, а само предразсъдъци и касти. И той, макар че вечно е пиян, как иска да е горд със брат си! И колко му е да се изкуша - до него мургава красавица ме чака, и идва тя, и казва ми: "Душа!", а после на жена ми казва: "Како..." Поет ли, циганин ли - все едно, така говорят всички, братко мили! Че на гърба на нашия народ на вересия само яли сме и пили... Продавам аз духовната храна. Дрънкулки той продава, джунджурии... Съдба ли, орисия ли, но на: един до друг ни са сергиите. Дори да имам във гаража си кола, нали и двамата сме си от тука? И като братя сме - с еднакви колела, аз - малко тъжен, той пък си свирука! И както сме в един и същи град, отивам в къщи - в центъра на Рая. А циганинът - моя черен брат в коптора си, там някъде накрая... *** Добре се нареди Бе някак не на място, не на време. Ще помниш тези кървави следи. И най-накрая, между другите големи, и ти сега добре се нареди. Върти се колелото на историята. И Господ я пришпорва: "Кранто, дий!" Тя нищо свястно не направи като хората и ето как сега те нареди! Макар, че цял живот изписваш вежди, на челото ти пише: "Не кради!" И да нареждаш, и да не нареждаш, нещастнико, добре се нареди! Видя Смъртта - направо ти се слага, такива бомби, братко, не гърди! А нашият девиз: "Е.и и бягай!", виж как сега те нареди... И по-добре да бъдеш камикадзе, да си тротил, да си опасен, див. Не агне жертвено във кулите-близнаци или пред рейса за Сарафово да се редиш. Но някой ден и твоят дом ще гръмне. И в хаоса от тухли и греди, в първичният бульон ще се превърнеш. Пък после Господ нека те реди! ***