Портрета на поета

Щом Сергей Станишев ни е министър-председател и „управлява” държавата”, а шеф на Парламента е Георги Пирински от същата партия, защо пък и Никола Инджов да не дава съвети на младите писатели и поети как трябва да се пише?
Признавам си, че не съм се интересувал толкова много от споменатите автори: запознат съм с творчеството / и то донякъде / само на трима-четирима от тях.
Помня обаче много добре кой е / или по-точно – кой беше / Никола Инджов по време на оня тоталитарен, труден период, който сега, не знам защо, всички наричат „при комунизма”.
Нима забравихте „героите”, „мутрите” на онова време, начело с Тодор Живков – цяла една голяма, не знам как да я нарека – номенклатурна или феодална класа, клика, назоваваща себе си Партията: започваща от едно Политбюро, а после разклоняваща се в зловеща система от разни там Централни комитети, Държавна сигурност и Народна милиция- до последния град и до последното село?
А за по-младите, които не знаят нищо за тази система, ще кажа, че тя си имаше, освен всичко друго, и „творчески съюз на писателите” – съставен най-вече от подгъзници, храненици и лакеи от така нареченото „априлско поколение”. Повече или по-малко приближени на политическата върхушка – от които само един, Георги Марков, се опълчи против нея и, както знаем, бе убит.
Това е, млади приятели, тридесет или четиридесет години – те бяха там, във всички вестници и списания. Тоталитарната система не е нещо абстрактно, тя се олицетворява от отделни имена, едно от които за мен е името на Никола Инджов.
Явно и сега има сред днешните по-млади или по-стари писатели и поети такива, които са храненици и лакеи, например към фондация „Отворено общество”.Сигурно, както и тогава, и сега там бездарието и псевдо-културата властват и тържествуват.
Но на цяла страница от вестника един „поет” от „априлското поколение” да ни гледа строго и да ни поучава – това вече ми идва в повече!
Толкова е симптоматично!
Оставете текста, вижте дори само снимките към него: малката и скромна - тази на интервюиращия журналист и другата, на „поета – не двадесет, тридесет пъти по-голяма, точно в средата на страницата, откъдето „поетът” ни гледа през очилата с тънки метални рамки някак строго и осъдително.
И, боже мой, някак познато!
Някакъв друг образ изплува в съзнанието ми...
И едно сравнение – убийте ме, но ще кажа какво си мисля: не ви ли прилича малко на снимката на някой от онези бивши нацистки военнопрестъпници, успели да се скрият след войната в Аржентина или в ЮАР? Преди години все още ги откриваха някъде там и светът осъмваше с поредната новина във всички вестници: ето го преди, млад, наперен, с есесовска униформа и сега, вече остарял, побелял, съвсем друг, но все пак – типичен германец от Бавария, като ония старчета със златни телени очила и светли дрехи, които идват през зимата на кални бани в поморийският санаториум.
Признавам си – малко смущаваща прилика!
Има нещо смразяващо и в този портрет.
Ето ги и сега, но около нас – двадесет години по-късно, вече остарелите участници, „героите” на тоталитаризма и техните лакеи.
Да, но тук нито един от тях не беше осъден през тези двадесет години.
Може би най-накрая Бойко Борисов ще успее да вкара някои от тях зад решетките, ако не заради идеологията им и политическите им прегрешения, поне за икономическите и финансовите им машинации, къде „законни”, къде открито незаконни и престъпни, превръщайки ги в някаква нова, уродлива капиталистическа класа.
Но докато това стане / и точно защото през всичките тези години не стана / единственият начин за заклеймяване си остава словото.
Единствено чрез словото можехме да ги отречем.
Може би на Никола Инджов вече му е ясно защо сегашните млади „моделни” писатели и поети пишат ТАКА?
Като няма как пряко да ги докопа и осъди, може би това е начина на младото поколение да излее гнева си и отвращението си към вашето априлско поколение” и към тогавашните ви господари?
Може би за други вашата „идеологическа” порнография в стиховете ви, когато възхвалявахте „комунистическите идеали” на Партията да е много по-гнусна и отвратителна от всичката тази предизвикателност и семантична вакханалия на модерната литература?
За сега спирам до тук.
Накрая Никола Инджов цитира анонса към романа на Георги Тенев „Партиен дом”, където се казва,че той „изследва зловещата радиация на комунизма.”
Точно.
И аз бих завършил разговора за модерната литература така.
С едно малко възражение. В този случай бих написал думата „комунизъм” в кавички или още по-добре – бих употребил друга дума.
Но това е тема на друг, още по-важен и много дълъг, отделен разговор.

Опашката

- Васко – чух женски глас зад мен – ти пък какво правиш тук?!
Не можех да не се обърна, въпреки, че не питаха мен. Младата жена, облечена със светла лятна рокля, се спря до мъжът на края на опашката. Той бе не по-малко изненадан:
- Ани, не съм те виждал цяла вечност!
Те се прегърнаха и разцелуваха. Опашката леко се раздвижи, зашумя, като че през нея премина топъл пролетен вятър.
Тя съвсем не бе такава преди няколко дена. Веригата от търпеливо чакащи хора, плътно прилепени край стената на стълбището, всеки заел своето стъпало, започваше от партера, изкачваше се до втория етаж, там влизаше през широка двукрила остъклена врата, завиваше надясно и се губеше в тъмния коридор.
Влязох храбро в него, като в тунел на влак.
Това, което видях там, още повече ме обезсърчи.
Опашката продължаваше, но вече много по-широка. Хората, застанали по няколко в редица, но много по-безразборно, изпълваха цялото пространство.
Чудех се какво да правя. Излязох пак отвън и въздъхнах облекчено. Тук бе много по-добре: широко отворените прозорци раздвижваха въздуха, хората оживено разговаряха помежду си. Ставащото в тази сграда бе важно, но не чак толкова жизнено важно за тях. То им бе наложено и какво, че можеше да продължи два, три или четири часа, те щяха да го преживеят и още щом излязат на улицата и въздъхнат с облекчение – да го забравят.
Когато слязох долу, разбрах, че опашката, макар и бавно, все пак се движи: ако още в началото бях застанал там, сега щях да бъда няколко стъпала по-нагоре, почти до първата площадка. Наредих се накрая, зад новопристигналите, скоро зад мен застанаха и други и така изкарах десетина минути.
Реших да прегледам папката си с документи. Открих, че някои са оригинали, а бе необходимо да с остави само ксерокопие.
Удостоверения, патенти, разрешителни, лицензи – документите, които ви трябват, са безчет. Има писани / и неписани! / условия, правила как точно да се вземат и стотиците чакащи на опашката ги знаят.
Сега някой, незнайно защо, бе решил, че лицензите за работа трябва да се презаверят. Без такъв лиценз никой обект няма право да работи, а край морето / точно тогава започва сезона / те не са стотици, а хиляди.
Представете си колко са хората, които за няколко дена трябваше да преминат през добилата вече зловеща слава стая номер 18 в дъното на коридора на третия етаж. Стая номер 18 бе завършека на една всеобхватна мрежа. На една система, също толкова „добра” като тоталитарната, която събира като фуния в края си огромна човешка маса.
Ксерокс имаше наблизо, на около двеста метра по-надолу. Можеше, разбира се, да запазя реда си, да отида и пак да се върна. Но знаех много добре, че изляза ли навън, днес повече няма да дойда тук.
Всъщност тогава бе второто ми идване.
Първият път отидох един следобед, но по-скоро на оглед, колкото да се уверя верни ли са слуховете за километричната опашка пред стая номер 18.
И тогава беше същото, но оправданието ми бе, че няма да има време. Глупаво щеше да бъде да чакам отвън няколко часа и накрая да не вляза, а това беше се случвало на мнозина.
Както повечето хора, бидейки малко фаталист, аз вярвах, че на третия път нещата стават най-добре. Освен това бях ревностен последовател и на максимата : „Да се отлага е неприятно, но мъдро!”, както и на правилото: „Не оставяй днешната работа за утре, когато тя може да се свърши и в други ден...”
Въпросното държавно учреждение, от своя страна, бе взело едно изключително хуманно решение. А именно: стая №18 щеше да работи и в двата почивни дни, за да може да се приемат документите на всички!
Няколко държавни чиновника ще работят в събота и неделя – нима това не е изключителен акт на милосърдие и грижа за човека и какво по-голямо доказателство за загрижеността на държавата към гражданите?!
Но ако „опашката”, тоест хората, чакащи покорно и безропотно реда си / тогава бе за хляб, портокали, телевизор или лека кола / за нас е един от символите на тоталитарната държава, един от многото способи / които сякаш бяха създадени нарочно, тъкмо за тази цел / за унижаване на човешкото достойнство, колко жалко, че след петнадесет години „демокрация”, пак я виждаме във всяко по-голямо или по-малко държавно учреждение – още по-грозна , расте и расте – жестока ламя, пресушаваща един след друг кладенците на вярата ни.
И колко жалко за нашите надежди и очаквания за нещо друго, различно, за наивната ни вяра, че всичко ще се промени!
Отидох след два дена, в събота, следобед.
В учреждението бе като след наводнение: когато водата се е оттеглила и само тук-таме са останали малки локвички...
Стълбището бе пусто. В коридора заварих петнадесетина човека, които безмълвно чакаха. Присъединих се към тях и застанах накрая. Последните или губят, или печелят! Дотук наполовина бях спечелил, нали голямата опашка вече я нямаше, днес щях да вляза, а там вече...
Всъщност, оказа се, че и това не е толкова сигурно.
След около два часа, когато наближи четири, от канцеларията излезе един чиновник, огледа ни и започна да ни брои. „Колко са?” – попита женски глас отвътре. „Дванадесет.” – отговори човекът. Гледаше към нас, но сякаш не ни забелязваше: „К'во да ги правим?” „Давай – обади се отвътре плътния женски глас – малко са, да ги свършваме!”
Малката ни групичка до стената въздъхна облекчено.
Чиновниците можеше да затворят вратата и да кажат на останалите: „Елате утре!”, но не го направиха и в този момент всички ние съпреживявахме онова парадоксално чувство на привързаност и симпатия, които в един определен момент жертвата изпитва към своя палач.
Аз виждах само тези пред мен, бяха шест човека: старица със слабо, изпито лице, след това двойка, мъж и жена на средна възраст, симпатично момиче, друга възрастна жена с млад мъж, може би майка и син, чиито ред вече бе дошъл...
Старата жена държеше документите си в ръка и аз забелязах, че сред тях има и собственоръчно написана молба. В писмото с инструкции, които получих никъде не се споменаваше за такава молба. Искаше се само готов формуляр, който трябваше да попълним и някои други документи. От последните аз и без това нямах един, така и не успях да го набавя и непрекъснато си мислех: нямаше ли заради него цялото ми чакане да е напразно? Какво ще обяснявам, ако ми го поискат?
Сега пък и молба.
Както казват: „На страха очите са големи.” – в такива моменти и най-малкия пропуск може да ти се стори непоправим и трагичен.
Накрая махнах с ръка и като си казах : майната му, каквото ще да става, се заслушах в разговора на двойката зад мен, за да се разсея.
Впрочем разговорът им ставаше все по-оживен. За разлика от всички нас, които се бяхме умълчали, на тях явно им бе интересно тук.
Оказа се, че са стари познати, съученици, които повече от двадесет години не са се виждали и днес случайността ги е събрала.
Така всички ние, докато чакахме, научихме историята на мъжа. Бил женен в София, но преди пет години се развел. Решил да замине на Запад и да си търси късмета. Така попаднал в Англия. Намерил си работа в строителството. Как е там, на Острова? Е, не било толкова трудно, даже напротив, но при англичаните имало една особеност: плащали за работа, а не за седене! Казват ти какво трябва да правиш днес. Нищо работа – за три-четири часа си я свършил! После трябва да се правиш, че уж работиш: пренасяш там някакви тухли от едно място на друго, щом наоколо има някакви шефове, ковеш нещо с теслата... Видят ли те, че стоиш – направо те гонят!
Изкарал в Англия няколко години и посъбрал пари. Върнал се в България и с парите започнал собствен бизнес. Дамата също имаше малък магазин в Бургас. И двамата бяха облечени леко, небрежно, ала все пак стилно и с вкус. Излъчваха някакво спокойствие, сигурност, носеха у себе си непринудеността, самочувствието, силата на хора, взели живота в собствените си ръце и всички ние, станали неволи слушатели на разговора, искрено им се радвахме.
Междувременно бе дошъл редът на младото момиче, тя бе пред вратата. Там имаше закачен някакъв лист – указание как точно да се попълни „Образец А”. „Какъв е този „Образец А”?” – учуди се момичето. Тя бе стояла три часа на опашката и чак сега научаваше за него. Обяснихме и откъде може да го вземе, тя хукна, след малко се върна и всички вкупом се заехме да го попълваме.
Дявол да го вземе! Тая бе най-завеяна от всички, но хич не и пукаше... Това някак си ни поободри и развесели, ние се отпуснахме, напрегнатостта изчезна, умората от дългото чакане изведнъж се стопи.
И аз сигурно скоро щях да забравя и за това чакане, и за тази опашка, една от многото, на които през живота си всеки от нас е стоял. И сигурно никога нямаше да събера достатъчно: ярост или кураж, или злоба, или да имам време, макар че ми е било необходимо много малко, само някакъв повод, за да напиша за българския пай.
Ако не беше дошла служителката.
Жена с каменно, надменно изражение, опънато лице, говорещо по-скоро за нервност, отколкото за характер.
За разлика от нас, чиновничките влизаха без разрешение в стая №18. Ниски или по-високи, всички те си приличат: с широки, плоски задници от продължителното стоене на стола или, с други думи, „малко трътлести”, ако използвам знаменитото определение на един известен българин.
Потропвайки отсечено с токчета, с твърда стъпка и люлееща се походка, и тази мина покрай нас, но преди да влезе в стаята, се спря, изгледа ни презрително и като посочи отсрещната стена, се развика: „Кажете, това хубаво ли е, а?!”
Отначало не разбрахме точно защо ни се кара.
Но тя продължи, като все така сочеше стената: „Вижте какво сте направили! Животни ли сте, какво сте? Всичко сте изпоцапали!”
Както в повечето държавни учреждения и тук стените до определена височина бяха боядисани с блажна боя. Сега забелязахме, че бежовият цокъл, в основата си, по цялата дължина на коридора, бе замърсен. Най-вече долу, но на места и по-нагоре се смесваха отпечатъци от подметките на десетки повече или по-малко прашни и кални обувки.
Тези следи показваше възмутената служителка като същевременно не преставаше да сипе обиди.
Ние, вече разбрали за какво става дума, продължавахме да мълчим. Само жената от края на опашката, която ни бе станала толкова симпатична, не издържа и най-после се обади:
- Госпожо, мислите ли, че в случая ние имаме някаква вина?
Добър въпрос! Очаквахме, че наперената служителка ще подвие опашка, ето, един от нас все пак постави на място това неприятно и нахално същество, но не, тя продължи с още по-голяма злоба:
- Ако не сте точно вие, някои други като вас са били! Всички сте такива...
Тя не довърши. Цялата тази словесна престрелка стана за секунди, служителката избълва отровата си в движение и влезе в стая №18.
Да видиш мръсната стена, но в същото време да си сляп за болката, за унижението на тези, които са били там!
Какво е станало с хората, работещи тук, откъде идва тяхното високомерие и жестокост към другите? Може би нещо, окаляло и омърсило преди това душите им, ги е направило такива?
Не говоря конкретно за тази служителка. / Тя се бави десетина минути вътре, след това излезе и този път мълчешком, но пак така красноречиво, изрази възмущението си: поглежда отсрещната стена, поглежда после нас и цъка с език; пак поглежда стената – и пак ни хвърля един убийствен поглед... / Това е само поводът, но има и друго много по-важно – близо сме до някакъв друг по-обобщен образ, до символа на нещо, все още малко неясно, което се опитвам да уловя и да изкажа с думи: виждам стена, хора, долепени един до друг като за разстрел; виждам също друга дълга, безкрайна редица - обречени, тъжни лица...
Ако сме си изградили някакъв илюзорен образ, случка като тази могат да го разбият – и дори и за малко, само за миг, да ни покажат истината: светът, в който живеем, не е ли един голям концентрационен лагер?
Аз си представих хората, наблъскани в коридора. За да се доберат до там, те са чакали търпеливо няколко часа отвън.
А след това са попаднали в истински ад.
Били са наредени, но не както сега, а покрай двете стени, пак прави, но много по-нагъсто. Не са могли да седнат. Единственият начин да си отпочинат малко е бил да се облегнат на стената и от време на време да се подпират на нея с крак...
Следите, оставени от тях, могат да ни кажат много.
За едни те са белег за ниска култура, повод за упреци от рода на: „Това не са хора, а свине, вижте ги какво са направили!”, За други тази стена е символ на човешкото унижение и затова следите не трябва да се заличават, а да се оставят и тази стена да се показва, така, както са запазени и се показват веществените паметници за зверствата на тоталитарните системи. И щом според първите тези следи показват простотията на тълпата, а според вторите – жестокостта, бездушието на една антихуманна държава, значи между едните и другите има пропаст или по-правилно барикада – и сблъсъкът е неизбежен.
Но защо от всички ни, само една жена има смелост да се обади и да се защити? Всъщност тя защити всички ни, защото упрекът бе отправен не конкретно към нея, а към цялата група.
И когато тя се обади, защо още един поне не я подкрепи?
Може би, защото бяхме сметнали, че това, което каза тя, е достатъчно и не си струва да обръщаме повече внимание на простащината и грубостта.
Или защото всеки от нас тъкмо сега най-малко е искал да се набива в очи и да си има проблеми с тези, които ще приемат документите му...
Впрочем, ние, последните, наистина спечелихме, защото в края на работното време чиновниците не бяха толкова стриктни, както се казва, „набързо ни претупаха”. Излязохме доволни, щастливи от стая №18.
Но една горчивина в душите ни щеше да остане завинаги.
В късния следобед аз се спуснах надолу по оживената главна улица, която разсича големия град на две и се спрях в другия и край.
Не толкова многолюдно, за разлика от центъра, мястото бе тихо и малко тъжно, въпреки че по-нататък, зад оживената магистрала, бе гарата.
Всеки град има такова място и, странно, там винаги е малко тъжно. От ляво и дясно – непрестанният шум на човешкия поток, сякаш далечен прибой, а тук изведнъж попадаш в затишие, тревожно и нетрайно като падина между две вълни.
Пред едно от заведенията в дясно имаше свободни маси. Седнах там. Поръчах си водка. Макар и по-далече от морето, тази улица, разположена перпендикулярно на него, приемаше и най-слабите повеи на следобедния бриз, за да ги разнесе из целия град.
Това бе моя град. Тук бях успял. Край залива построих къща, имах малко заведение на брега... Имах и пари, би трябвало да съм спокоен и доволен, но днес се чувствах смачкан, дребен, жалък. Опитвах се да си върна обичайното усещане за бодрост, за щастие, което винаги съм изпитвал тук, но все не можех.
Ако към мен, към другите на опашката, хора, все пак малко или много преуспели, със свой, макар и малък „собствен бизнес” държавният чиновник си позволява да се държи като с добитък, тогава как се чувства всичкия оня по-многочислен народ, който едва свързва двата края?
Отпивах от питието си, наблюдавах момичетата, минаващи покрай мене, но над града сякаш бе паднала мътна пелена, която скриваше красотата му и притъпяваше сетивата и чувствата ми.
Но кое повече ме притесняваше и ми пречеше да се успокоя: грубостта на чиновничката или че тогава преглътнах тази грубост и си замълчах?
Но нали пък, от друга страна, най-после намерих това, което отдавна търсех, поводът да напиша за неща, които отдавна не ми даваха мира. Да, сега вече щях да кажа всичко!
Поръчах си второ питие и продължих да пия, но безцветната пелена над града си остана.
Ние всички се самозаблуждаваме, че не сме роби. Но понякога очите ни се отварят и тогава можем да се видим в истинския си вид. На Изток или на Запад, в тоталитарно или в свободно общество – на нас ни е отредена ролята на жертви. Нали дори и женицата, която се правеше на толкова страшна и загрижена за „свещеното” държавно учреждение, е там за заплата от двеста лева, с които ще се мъчи да нахрани и отгледа децата си.
И въпреки, че някой ни е изправил един срещу друг, аз знам, че това не е нейната държава, така, както не е и моята.
Чия е тогава?
Вече се бе стъмнило. Платих и станах. Тръгнах нагоре, към морската градина, вървях край старите пристанищни сгради и докато стигна там, малко се поободрих. Спрях пред входа на градината, срещу хотела. Мислех да я прекося и да отида до морето, когато забелязах, че плочките на тротоара, точно където стоя, са грозно изпочупени и разкривени. Такива бяха и по-надолу, вероятно от паркираните безразборно наоколо коли.
Стоях там, но вече знаех какво трябва да направя.
Изпитах даже задоволство, примесено със злорадство: нима тези, които са потрошили тротоара, не бяха мои братя, чието дело сега ще продължа? Някой, сякаш нарочно, е счупил тези плочки специално за мен.
Щях да го последвам.
Наведох се и избрах в тъмното триъгълно парче от плочка. С камъка в ръка тръгнах към парка. Недалече, единствената улична лампа, останала по чудо цяла, осветяваше няколко дървета с мръсножълта светлина.
Приближих се до нея. Огромно и здраво светещо кълбо, което лесно можех да улуча. Замахнах, без дори да се оглеждам и без да се целя. Не видях дори накъде отиде камъка – чух само глух трясък, парчета стъкло издрънчаха в тревата.
И тогава за миг ме обгърна пълна тъмнина.
А после изведнъж ми олекна.
Сега виждах през тъмните крайбрежни храсти играещите отблясъци на вълните, вдишвах свежия морски въздух, примесен с аромат на гора и усещах как влагата, нахлуваща от морето, се събира в листата и капе по топлия асфалт.
Някога ще дойде и моят ден за съзидание.
Но дотогава: с въодушевение или с отвращение, хладнокръвно и спокойно или с ярост и злоба, с безразсъдство, или с хитрост, спонтанно, или целенасочено, потайно и подмолно, или открито и явно; сам или с другите – с камък, с огън, или с думи аз ще разрушавам тази държава.
А вие?

Пиратите

На това мясно е било сърцето на стария град. От много години то стоеше празно, оградено отвсякъде с висока телена мрежа и се използваше единствено като волейболна или хандбална площадка, огласяно до късна вечер от виковете на играещите поморийски деца.

Но всички знаят, че още по-рано тук се е издигала църква, величествен храм, гордост, емблема, символ и пазител на древния полис.

В началото на миналия век, в размирните времена, е била разрушена. Не са останали дори и руини: нито стена, колона или камък от нея.

Само мястото, но за съгражданите ми то е свещено.

В по-ново време всичко около него изведнъж се промени. От другата страна на главната улица са наредени магазини, бутици и офиси, зад мрежата се издига хотел, високо отгоре блестят рекламни надписи на латиница, сякаш като ирония и подигравка към двете общности: гръцката и българската, които от векове са се борили помежду си кой повече ще успее да наложи по тези земи своята духовност...

През лятото тук е истинско Вавилонско стълпотворение, но и сега, в началото на пролетта, сред месните жители настава оживление: градът започва да се стяга за новия курортен сезон.

Строителни работници, с дрехи, целите опръскани с вар, отиват да обядват в някое от вече отворилите капанчета, рибарите край морето стягат лодките си за риболов, дребните търговци – своите магазинчета и павилиони, гражданите – своите къщи, а елитните дългокраки проститутки с умопомрачително къси поли, които никога не излизат от хотелите, все още имат време да се разхождат из града.

И само святото място, където още витае духът на разрушената църква, изглеждаше чуждо на всичко това и този дух, някак странно, сякаш по вълшебен начин, се бе

вселил в децата, които единствено имаха право да влизат свободно тук.

Слухът, че на това място един от местните новобогаташи ще строи хотел, се появи още през зимата. Напролет огромната дупка, където щяха да бъдат основите на хотела, вече бе факт. Разбира се, в този слух истината, като всяка друга, се оказа силно преувеличена. Дупката бе не в средата на игрището, а към края му. „И какво от това – казваха старите поморийци – точно там е бил входа на някогашната църква!” На фотографиите, ревниво пазени и предаващи се от поколение на поколение, се виждаше: вличествена, огромна постройка, извисаваща се високо над всички други сгради, и надеждата, че един ден най-после ще бъде отново възстановена, изградена още по-хубава, никога не ги е напускала напълно.

Строежът на хотела напредваше бързо.

Кое бе по-лошо, по-непростимо? Това, че грубите бетонни стени заличиха част от игрището или това, че бе унищожена една мечта и един спомен?

Хората не вярваха на очите си.

Бе станало нещо немислимо. Дори и предишната атеистична власт не посмя да построи нищо тук и не посегна с нечисти ръце към паметта на града

Сега тази памет и това място бяха осквернени. „Нещо лошо ще се случи с града – говореха поморийци – това е голям грях и господ ще ни накаже!”

Аз не вярвах на такива неща. Намирах тези приказки за наивни,глупави и смешни. Израз на безсилие – суеверие, което повече успокоява съвестта, без да се противопоставя на злото.

В къщи дори се шегувахме: „Е, какво сега, да очакваме наводнение или чума? Господ ще изпрати огромна вълна, която ще залее града или пък гръм, който ще падне само върху новия хотел и ще го разруши, така ли?” И вмсто да говорят глупости, защо не се съберат пред Кметството и не протестират? Нали всички много добре знаем, че тъкмо братът на новоизлюпения милионер, който строи на тази църковна земя вече няколко години, е кмет на същата тази община!

И така, строежът на хотела вървеше с бързи темпове, а хората продължаваха мрачно да мърморят и пророкуват. Докато дойде лятото. Градът постепенно се изпълни с народ, съгражданите ми с заеха с обичайния си летен бизнес и като че ли всичко бе забравено.

Но един ден / или по-точно една вечер / аз изведнъж пак си спомних за прокобата, която тегне над града. Мога да кажа и точно кой ден – тогава бе световното първенство по футбол и всички гледахме мача. Оня, злощастния, когато играхме срещу Швеция.

Защо пък, ще попита някой, фактът, че шведите ни биха с пет на нула да е божие наказание точно за нашия град? Виж, за цяла България по- може...

Така е, но не за това става дума, а за друго – че тъкмо на този ден, малко преди да започне мачът, пиратите изстреляха срещу града ни първия си залп.

Отначало помислих, че това е свързано с мача и е израз на патриотичните им чувства. И те като всички българи, са седнали в каютата си пред екрана на телевизора и са гръмнали ей така, от вълнение, не можейки повече да сдържат емоциите си.

Нашите започнаха добре. Какво ли пък щеше да стане, когато вкараме първия гол?!

Дори и да не искам, мачът ме сродяваше с пиратите, обединяваше ни, правеше ни съпричастни към една и съща кауза. Значи, когато аз викам: „Хайде, нашите! – и те с не по-малък ентусиазъм, а дори и с много повече, ще правят същото?

Пиратският кораб стоеше закотвен на около двеста метра от нас, до старото пристанище и канонадата, идваща от там, бе непоносима. Трябва да са я чули в целия град.

За пръв път не исках да съм българин.

За мое щастие, шведите ни биха. Когато ни вкараха първия гол, изпитах огромно облекчение и леко злорадство. Искаше ми се да кажа на пиратите: „Ще стреляте, а? Ще се радвате! Ще се правите и вие на големи патриоти!”

Откъм пристанището цареше пълна тишина.

Шведите продължиха да ни вкарват голове. Нашите момчета съвсем я оплескаха и като че ли нарочно, не дадоха на пиратите нито един повод да гръмнат от радост. Него ден, дали в знак на траур или заради друго, но от кораба повече не се обадиха.

Но на другия ден, точно по същото време, канонадата се повтори. Не помня кои играха. Пак имаше мач и всички си мислехме, че пиратите ознаменуват и тази футболна среща по своя си начин.

Сигурно така щеше да бъде, докато трае първнството.

Но то свърши, а пиратите продължаваха всяка вечер да тероризират града с оглушителната си стрелба, със залпове и фоерверки.

Най-накрая чухме – заканили се, че ще го правят цялото лято, до края на сезона.

Значи все пак в приказките и предупрежденията на старите хора имаше истина и те с право са се тревожили. Не бяха ли тъкмо пиратите онова неизбежно бедствие, за което преди няколко месеца говореха? И както е било още в древни времена – пророчеството им се изпълни! Ето какво зло бе сполетяло града ни!

Пиратският кораб, съвсем нов, но в старинен стил, с широка дървена палуба, капитански мостик, висока мачта, на която се вее черно пиратско знаме счереп и кръстосани кости – „Веселия Роджър”, бе акостирал плътно до стената на крайбрежния булевард. Както се полага, навърха на мачтата, вахтен моряк, облечен в живописно пиратско облекло, зорко оглеждаше с далекоглед хоризонта...

Отдалече изглежда като да е преплувал безкрайни океани и далечни морета, преди да дойде тук – но всичко това е направено, както казват поморийци, „за заблуда на окото”!

Щом приближите, ще видите, че на палубата няма нищо друго,освен маси. Дървните бъчви около тях не са пълни с барут, те са просто табуретки за сядане, а от кръглите отвори под мостика не се показват никакви страховити оръдия, освен една широка черна тръба, която леко дими и вместо мирис на барут, разнася наоколо тръпчивото и апетитно ухание на кебапчета...

Ако повдигнете глава, ще видите, че на върха на мачтата действително има малка площадка, но вахтеният моряк не е никакъв моряк, а най-обикновено чучело / направено между впрочем съвсем нескопосано /, криво-ляво закрепено горе.

Но истинската, голямата изненада е отдолу и ще остане скрита за вас. Защото тя е под палубата. Този кораб няма нито дълбоки трюмове, нито машинни отделения, нито дори дъно! Половин дузина цилиндрични понтони, подобни на железни варели, крепят палубата и всичко, което е върху нея. Няколко големи бетонни блока пък на дъното на морето поддържат цялата конструкция неподвижна.

Пиратският кораб е всъщност един голям сал, закрепен здраво за морското дъно.

Той от никъде не е пристигнал и наникъде няма да замине.

Но има и още нещо. Така, както е здраво бетониран за дъното, още по-трайно и вечно е свързан и със сушата.

Нямало е нужда неговият тъмен, зловещ екипаж от разбойници и убийци да хвърля куки и въжени стълби, с които да се закрепи и прехвърли на брега. Нямало е нужда от абордаж и кървав ръкопашен бой със саби. Трябвало е само да се включат във водопроводната и електроснабдителна система на града – и готово, той е превзет!

Капитаните на кораба, пиратските главатари или най-точно казано, собствениците на това атрактивно заведение в морето, са двама.

Единият е познатият на всички в градчето „застраховател” от началото на „смутните години”. Когато в началото на прехода и тук изникнаха всевъзможни магазинчета, павилиони и ресторанти, неговата „фирма” веднага започна да ги „охранява”. Неговите хора „охраняваха” целия град доста дълго време, а след това, както виждате, са се преориентирали към друга, още по-почтена дейност.

Другият пък е известен не само в града, а и в цяла България.

Преди време дъщеря ми, която обича да се рови в Интернет и най-вече в сайтовете за запознанства, попаднала случайно на някакво момче от Кюстендил. „А, от Поморие ли си – възкликнало момчето – знам го, там е поморийската автомафия!”

Поморийската автомафия е прославила града ни повече от плажа, калните бани и Теди Бургазлиева, взети заедно. Сигурно читателите няма да се учудят, ако им кажа, че „босът” на тези крадци е и тъкмо вторият пиратски главатар, за когото говорим.

Виждате ли как лека-полека всичко си идва на мястото!

Някой им е дал разрешение да направят този кораб до брега. Друг е наредил да им бъдат предоставени ток и вода, трети е позволил да разбият част от стената на крайбрежния булевард и да отворят вход, четвърти..

Тези кабели и тръби, които тр ите, кои са истинските пирати? Клоуните на борда или онези другите, скритите, прилично ъгват от кораба, не са ли част от една сложна преплетена мрежа, която води към кметството, оттам към Бургас, по-нататък – към Варна и София?

Тогава кои са разбойниц облечените, седнали на кметския стол, министерското кресло или парламентарната банка?

Истината, разбира се, отдавна се знае от всички. Само дето на кораба по дължина на палубата горе е опъната голяма табела, на която е написано с разкривени букви: „ ПИРАТИТЕ”, а над входа на сградите, за които говоря, стоят други строги и добре оформени надписи: „ КМЕТСТВО”, „ДЪРЖАВНА ИНСПЕКЦИЯ ПО КОРАБОПЛАВАНЕ „ , „НАРОДНО СЪБРАНИЕ”.

Пиратите са навсякъде.

В сравнение със столицата, където са големите политици и „мутри”, тези, за които говоря, може и да са дребни риби. И ако пиша за тях,то не е, защото са единствените, а защото може би са единствените, които така добре се самоназовават.

Край града, за който говоря, има голямо солено блато. Трябва да мине доста време, преди водата в него, покрая тук и там леко да изкристализира.

Така и пиратите са само едно зрънце изкристализирана истина.

Достоен за уважение е този, който търси и намира истини. Но още по-вълнуващо и интересно е да намериш точната дума или образ, който ги символизира!

Струва ми се, че пиратите, тайно, трайно и здраво свързани с града, срещу който така ожесточено / или подигравателно? / стрелят, са добър символ.