Пиратите

На това мясно е било сърцето на стария град. От много години то стоеше празно, оградено отвсякъде с висока телена мрежа и се използваше единствено като волейболна или хандбална площадка, огласяно до късна вечер от виковете на играещите поморийски деца.

Но всички знаят, че още по-рано тук се е издигала църква, величествен храм, гордост, емблема, символ и пазител на древния полис.

В началото на миналия век, в размирните времена, е била разрушена. Не са останали дори и руини: нито стена, колона или камък от нея.

Само мястото, но за съгражданите ми то е свещено.

В по-ново време всичко около него изведнъж се промени. От другата страна на главната улица са наредени магазини, бутици и офиси, зад мрежата се издига хотел, високо отгоре блестят рекламни надписи на латиница, сякаш като ирония и подигравка към двете общности: гръцката и българската, които от векове са се борили помежду си кой повече ще успее да наложи по тези земи своята духовност...

През лятото тук е истинско Вавилонско стълпотворение, но и сега, в началото на пролетта, сред месните жители настава оживление: градът започва да се стяга за новия курортен сезон.

Строителни работници, с дрехи, целите опръскани с вар, отиват да обядват в някое от вече отворилите капанчета, рибарите край морето стягат лодките си за риболов, дребните търговци – своите магазинчета и павилиони, гражданите – своите къщи, а елитните дългокраки проститутки с умопомрачително къси поли, които никога не излизат от хотелите, все още имат време да се разхождат из града.

И само святото място, където още витае духът на разрушената църква, изглеждаше чуждо на всичко това и този дух, някак странно, сякаш по вълшебен начин, се бе

вселил в децата, които единствено имаха право да влизат свободно тук.

Слухът, че на това място един от местните новобогаташи ще строи хотел, се появи още през зимата. Напролет огромната дупка, където щяха да бъдат основите на хотела, вече бе факт. Разбира се, в този слух истината, като всяка друга, се оказа силно преувеличена. Дупката бе не в средата на игрището, а към края му. „И какво от това – казваха старите поморийци – точно там е бил входа на някогашната църква!” На фотографиите, ревниво пазени и предаващи се от поколение на поколение, се виждаше: вличествена, огромна постройка, извисаваща се високо над всички други сгради, и надеждата, че един ден най-после ще бъде отново възстановена, изградена още по-хубава, никога не ги е напускала напълно.

Строежът на хотела напредваше бързо.

Кое бе по-лошо, по-непростимо? Това, че грубите бетонни стени заличиха част от игрището или това, че бе унищожена една мечта и един спомен?

Хората не вярваха на очите си.

Бе станало нещо немислимо. Дори и предишната атеистична власт не посмя да построи нищо тук и не посегна с нечисти ръце към паметта на града

Сега тази памет и това място бяха осквернени. „Нещо лошо ще се случи с града – говореха поморийци – това е голям грях и господ ще ни накаже!”

Аз не вярвах на такива неща. Намирах тези приказки за наивни,глупави и смешни. Израз на безсилие – суеверие, което повече успокоява съвестта, без да се противопоставя на злото.

В къщи дори се шегувахме: „Е, какво сега, да очакваме наводнение или чума? Господ ще изпрати огромна вълна, която ще залее града или пък гръм, който ще падне само върху новия хотел и ще го разруши, така ли?” И вмсто да говорят глупости, защо не се съберат пред Кметството и не протестират? Нали всички много добре знаем, че тъкмо братът на новоизлюпения милионер, който строи на тази църковна земя вече няколко години, е кмет на същата тази община!

И така, строежът на хотела вървеше с бързи темпове, а хората продължаваха мрачно да мърморят и пророкуват. Докато дойде лятото. Градът постепенно се изпълни с народ, съгражданите ми с заеха с обичайния си летен бизнес и като че ли всичко бе забравено.

Но един ден / или по-точно една вечер / аз изведнъж пак си спомних за прокобата, която тегне над града. Мога да кажа и точно кой ден – тогава бе световното първенство по футбол и всички гледахме мача. Оня, злощастния, когато играхме срещу Швеция.

Защо пък, ще попита някой, фактът, че шведите ни биха с пет на нула да е божие наказание точно за нашия град? Виж, за цяла България по- може...

Така е, но не за това става дума, а за друго – че тъкмо на този ден, малко преди да започне мачът, пиратите изстреляха срещу града ни първия си залп.

Отначало помислих, че това е свързано с мача и е израз на патриотичните им чувства. И те като всички българи, са седнали в каютата си пред екрана на телевизора и са гръмнали ей така, от вълнение, не можейки повече да сдържат емоциите си.

Нашите започнаха добре. Какво ли пък щеше да стане, когато вкараме първия гол?!

Дори и да не искам, мачът ме сродяваше с пиратите, обединяваше ни, правеше ни съпричастни към една и съща кауза. Значи, когато аз викам: „Хайде, нашите! – и те с не по-малък ентусиазъм, а дори и с много повече, ще правят същото?

Пиратският кораб стоеше закотвен на около двеста метра от нас, до старото пристанище и канонадата, идваща от там, бе непоносима. Трябва да са я чули в целия град.

За пръв път не исках да съм българин.

За мое щастие, шведите ни биха. Когато ни вкараха първия гол, изпитах огромно облекчение и леко злорадство. Искаше ми се да кажа на пиратите: „Ще стреляте, а? Ще се радвате! Ще се правите и вие на големи патриоти!”

Откъм пристанището цареше пълна тишина.

Шведите продължиха да ни вкарват голове. Нашите момчета съвсем я оплескаха и като че ли нарочно, не дадоха на пиратите нито един повод да гръмнат от радост. Него ден, дали в знак на траур или заради друго, но от кораба повече не се обадиха.

Но на другия ден, точно по същото време, канонадата се повтори. Не помня кои играха. Пак имаше мач и всички си мислехме, че пиратите ознаменуват и тази футболна среща по своя си начин.

Сигурно така щеше да бъде, докато трае първнството.

Но то свърши, а пиратите продължаваха всяка вечер да тероризират града с оглушителната си стрелба, със залпове и фоерверки.

Най-накрая чухме – заканили се, че ще го правят цялото лято, до края на сезона.

Значи все пак в приказките и предупрежденията на старите хора имаше истина и те с право са се тревожили. Не бяха ли тъкмо пиратите онова неизбежно бедствие, за което преди няколко месеца говореха? И както е било още в древни времена – пророчеството им се изпълни! Ето какво зло бе сполетяло града ни!

Пиратският кораб, съвсем нов, но в старинен стил, с широка дървена палуба, капитански мостик, висока мачта, на която се вее черно пиратско знаме счереп и кръстосани кости – „Веселия Роджър”, бе акостирал плътно до стената на крайбрежния булевард. Както се полага, навърха на мачтата, вахтен моряк, облечен в живописно пиратско облекло, зорко оглеждаше с далекоглед хоризонта...

Отдалече изглежда като да е преплувал безкрайни океани и далечни морета, преди да дойде тук – но всичко това е направено, както казват поморийци, „за заблуда на окото”!

Щом приближите, ще видите, че на палубата няма нищо друго,освен маси. Дървните бъчви около тях не са пълни с барут, те са просто табуретки за сядане, а от кръглите отвори под мостика не се показват никакви страховити оръдия, освен една широка черна тръба, която леко дими и вместо мирис на барут, разнася наоколо тръпчивото и апетитно ухание на кебапчета...

Ако повдигнете глава, ще видите, че на върха на мачтата действително има малка площадка, но вахтеният моряк не е никакъв моряк, а най-обикновено чучело / направено между впрочем съвсем нескопосано /, криво-ляво закрепено горе.

Но истинската, голямата изненада е отдолу и ще остане скрита за вас. Защото тя е под палубата. Този кораб няма нито дълбоки трюмове, нито машинни отделения, нито дори дъно! Половин дузина цилиндрични понтони, подобни на железни варели, крепят палубата и всичко, което е върху нея. Няколко големи бетонни блока пък на дъното на морето поддържат цялата конструкция неподвижна.

Пиратският кораб е всъщност един голям сал, закрепен здраво за морското дъно.

Той от никъде не е пристигнал и наникъде няма да замине.

Но има и още нещо. Така, както е здраво бетониран за дъното, още по-трайно и вечно е свързан и със сушата.

Нямало е нужда неговият тъмен, зловещ екипаж от разбойници и убийци да хвърля куки и въжени стълби, с които да се закрепи и прехвърли на брега. Нямало е нужда от абордаж и кървав ръкопашен бой със саби. Трябвало е само да се включат във водопроводната и електроснабдителна система на града – и готово, той е превзет!

Капитаните на кораба, пиратските главатари или най-точно казано, собствениците на това атрактивно заведение в морето, са двама.

Единият е познатият на всички в градчето „застраховател” от началото на „смутните години”. Когато в началото на прехода и тук изникнаха всевъзможни магазинчета, павилиони и ресторанти, неговата „фирма” веднага започна да ги „охранява”. Неговите хора „охраняваха” целия град доста дълго време, а след това, както виждате, са се преориентирали към друга, още по-почтена дейност.

Другият пък е известен не само в града, а и в цяла България.

Преди време дъщеря ми, която обича да се рови в Интернет и най-вече в сайтовете за запознанства, попаднала случайно на някакво момче от Кюстендил. „А, от Поморие ли си – възкликнало момчето – знам го, там е поморийската автомафия!”

Поморийската автомафия е прославила града ни повече от плажа, калните бани и Теди Бургазлиева, взети заедно. Сигурно читателите няма да се учудят, ако им кажа, че „босът” на тези крадци е и тъкмо вторият пиратски главатар, за когото говорим.

Виждате ли как лека-полека всичко си идва на мястото!

Някой им е дал разрешение да направят този кораб до брега. Друг е наредил да им бъдат предоставени ток и вода, трети е позволил да разбият част от стената на крайбрежния булевард и да отворят вход, четвърти..

Тези кабели и тръби, които тр ите, кои са истинските пирати? Клоуните на борда или онези другите, скритите, прилично ъгват от кораба, не са ли част от една сложна преплетена мрежа, която води към кметството, оттам към Бургас, по-нататък – към Варна и София?

Тогава кои са разбойниц облечените, седнали на кметския стол, министерското кресло или парламентарната банка?

Истината, разбира се, отдавна се знае от всички. Само дето на кораба по дължина на палубата горе е опъната голяма табела, на която е написано с разкривени букви: „ ПИРАТИТЕ”, а над входа на сградите, за които говоря, стоят други строги и добре оформени надписи: „ КМЕТСТВО”, „ДЪРЖАВНА ИНСПЕКЦИЯ ПО КОРАБОПЛАВАНЕ „ , „НАРОДНО СЪБРАНИЕ”.

Пиратите са навсякъде.

В сравнение със столицата, където са големите политици и „мутри”, тези, за които говоря, може и да са дребни риби. И ако пиша за тях,то не е, защото са единствените, а защото може би са единствените, които така добре се самоназовават.

Край града, за който говоря, има голямо солено блато. Трябва да мине доста време, преди водата в него, покрая тук и там леко да изкристализира.

Така и пиратите са само едно зрънце изкристализирана истина.

Достоен за уважение е този, който търси и намира истини. Но още по-вълнуващо и интересно е да намериш точната дума или образ, който ги символизира!

Струва ми се, че пиратите, тайно, трайно и здраво свързани с града, срещу който така ожесточено / или подигравателно? / стрелят, са добър символ.