Опашката

- Васко – чух женски глас зад мен – ти пък какво правиш тук?!
Не можех да не се обърна, въпреки, че не питаха мен. Младата жена, облечена със светла лятна рокля, се спря до мъжът на края на опашката. Той бе не по-малко изненадан:
- Ани, не съм те виждал цяла вечност!
Те се прегърнаха и разцелуваха. Опашката леко се раздвижи, зашумя, като че през нея премина топъл пролетен вятър.
Тя съвсем не бе такава преди няколко дена. Веригата от търпеливо чакащи хора, плътно прилепени край стената на стълбището, всеки заел своето стъпало, започваше от партера, изкачваше се до втория етаж, там влизаше през широка двукрила остъклена врата, завиваше надясно и се губеше в тъмния коридор.
Влязох храбро в него, като в тунел на влак.
Това, което видях там, още повече ме обезсърчи.
Опашката продължаваше, но вече много по-широка. Хората, застанали по няколко в редица, но много по-безразборно, изпълваха цялото пространство.
Чудех се какво да правя. Излязох пак отвън и въздъхнах облекчено. Тук бе много по-добре: широко отворените прозорци раздвижваха въздуха, хората оживено разговаряха помежду си. Ставащото в тази сграда бе важно, но не чак толкова жизнено важно за тях. То им бе наложено и какво, че можеше да продължи два, три или четири часа, те щяха да го преживеят и още щом излязат на улицата и въздъхнат с облекчение – да го забравят.
Когато слязох долу, разбрах, че опашката, макар и бавно, все пак се движи: ако още в началото бях застанал там, сега щях да бъда няколко стъпала по-нагоре, почти до първата площадка. Наредих се накрая, зад новопристигналите, скоро зад мен застанаха и други и така изкарах десетина минути.
Реших да прегледам папката си с документи. Открих, че някои са оригинали, а бе необходимо да с остави само ксерокопие.
Удостоверения, патенти, разрешителни, лицензи – документите, които ви трябват, са безчет. Има писани / и неписани! / условия, правила как точно да се вземат и стотиците чакащи на опашката ги знаят.
Сега някой, незнайно защо, бе решил, че лицензите за работа трябва да се презаверят. Без такъв лиценз никой обект няма право да работи, а край морето / точно тогава започва сезона / те не са стотици, а хиляди.
Представете си колко са хората, които за няколко дена трябваше да преминат през добилата вече зловеща слава стая номер 18 в дъното на коридора на третия етаж. Стая номер 18 бе завършека на една всеобхватна мрежа. На една система, също толкова „добра” като тоталитарната, която събира като фуния в края си огромна човешка маса.
Ксерокс имаше наблизо, на около двеста метра по-надолу. Можеше, разбира се, да запазя реда си, да отида и пак да се върна. Но знаех много добре, че изляза ли навън, днес повече няма да дойда тук.
Всъщност тогава бе второто ми идване.
Първият път отидох един следобед, но по-скоро на оглед, колкото да се уверя верни ли са слуховете за километричната опашка пред стая номер 18.
И тогава беше същото, но оправданието ми бе, че няма да има време. Глупаво щеше да бъде да чакам отвън няколко часа и накрая да не вляза, а това беше се случвало на мнозина.
Както повечето хора, бидейки малко фаталист, аз вярвах, че на третия път нещата стават най-добре. Освен това бях ревностен последовател и на максимата : „Да се отлага е неприятно, но мъдро!”, както и на правилото: „Не оставяй днешната работа за утре, когато тя може да се свърши и в други ден...”
Въпросното държавно учреждение, от своя страна, бе взело едно изключително хуманно решение. А именно: стая №18 щеше да работи и в двата почивни дни, за да може да се приемат документите на всички!
Няколко държавни чиновника ще работят в събота и неделя – нима това не е изключителен акт на милосърдие и грижа за човека и какво по-голямо доказателство за загрижеността на държавата към гражданите?!
Но ако „опашката”, тоест хората, чакащи покорно и безропотно реда си / тогава бе за хляб, портокали, телевизор или лека кола / за нас е един от символите на тоталитарната държава, един от многото способи / които сякаш бяха създадени нарочно, тъкмо за тази цел / за унижаване на човешкото достойнство, колко жалко, че след петнадесет години „демокрация”, пак я виждаме във всяко по-голямо или по-малко държавно учреждение – още по-грозна , расте и расте – жестока ламя, пресушаваща един след друг кладенците на вярата ни.
И колко жалко за нашите надежди и очаквания за нещо друго, различно, за наивната ни вяра, че всичко ще се промени!
Отидох след два дена, в събота, следобед.
В учреждението бе като след наводнение: когато водата се е оттеглила и само тук-таме са останали малки локвички...
Стълбището бе пусто. В коридора заварих петнадесетина човека, които безмълвно чакаха. Присъединих се към тях и застанах накрая. Последните или губят, или печелят! Дотук наполовина бях спечелил, нали голямата опашка вече я нямаше, днес щях да вляза, а там вече...
Всъщност, оказа се, че и това не е толкова сигурно.
След около два часа, когато наближи четири, от канцеларията излезе един чиновник, огледа ни и започна да ни брои. „Колко са?” – попита женски глас отвътре. „Дванадесет.” – отговори човекът. Гледаше към нас, но сякаш не ни забелязваше: „К'во да ги правим?” „Давай – обади се отвътре плътния женски глас – малко са, да ги свършваме!”
Малката ни групичка до стената въздъхна облекчено.
Чиновниците можеше да затворят вратата и да кажат на останалите: „Елате утре!”, но не го направиха и в този момент всички ние съпреживявахме онова парадоксално чувство на привързаност и симпатия, които в един определен момент жертвата изпитва към своя палач.
Аз виждах само тези пред мен, бяха шест човека: старица със слабо, изпито лице, след това двойка, мъж и жена на средна възраст, симпатично момиче, друга възрастна жена с млад мъж, може би майка и син, чиито ред вече бе дошъл...
Старата жена държеше документите си в ръка и аз забелязах, че сред тях има и собственоръчно написана молба. В писмото с инструкции, които получих никъде не се споменаваше за такава молба. Искаше се само готов формуляр, който трябваше да попълним и някои други документи. От последните аз и без това нямах един, така и не успях да го набавя и непрекъснато си мислех: нямаше ли заради него цялото ми чакане да е напразно? Какво ще обяснявам, ако ми го поискат?
Сега пък и молба.
Както казват: „На страха очите са големи.” – в такива моменти и най-малкия пропуск може да ти се стори непоправим и трагичен.
Накрая махнах с ръка и като си казах : майната му, каквото ще да става, се заслушах в разговора на двойката зад мен, за да се разсея.
Впрочем разговорът им ставаше все по-оживен. За разлика от всички нас, които се бяхме умълчали, на тях явно им бе интересно тук.
Оказа се, че са стари познати, съученици, които повече от двадесет години не са се виждали и днес случайността ги е събрала.
Така всички ние, докато чакахме, научихме историята на мъжа. Бил женен в София, но преди пет години се развел. Решил да замине на Запад и да си търси късмета. Така попаднал в Англия. Намерил си работа в строителството. Как е там, на Острова? Е, не било толкова трудно, даже напротив, но при англичаните имало една особеност: плащали за работа, а не за седене! Казват ти какво трябва да правиш днес. Нищо работа – за три-четири часа си я свършил! После трябва да се правиш, че уж работиш: пренасяш там някакви тухли от едно място на друго, щом наоколо има някакви шефове, ковеш нещо с теслата... Видят ли те, че стоиш – направо те гонят!
Изкарал в Англия няколко години и посъбрал пари. Върнал се в България и с парите започнал собствен бизнес. Дамата също имаше малък магазин в Бургас. И двамата бяха облечени леко, небрежно, ала все пак стилно и с вкус. Излъчваха някакво спокойствие, сигурност, носеха у себе си непринудеността, самочувствието, силата на хора, взели живота в собствените си ръце и всички ние, станали неволи слушатели на разговора, искрено им се радвахме.
Междувременно бе дошъл редът на младото момиче, тя бе пред вратата. Там имаше закачен някакъв лист – указание как точно да се попълни „Образец А”. „Какъв е този „Образец А”?” – учуди се момичето. Тя бе стояла три часа на опашката и чак сега научаваше за него. Обяснихме и откъде може да го вземе, тя хукна, след малко се върна и всички вкупом се заехме да го попълваме.
Дявол да го вземе! Тая бе най-завеяна от всички, но хич не и пукаше... Това някак си ни поободри и развесели, ние се отпуснахме, напрегнатостта изчезна, умората от дългото чакане изведнъж се стопи.
И аз сигурно скоро щях да забравя и за това чакане, и за тази опашка, една от многото, на които през живота си всеки от нас е стоял. И сигурно никога нямаше да събера достатъчно: ярост или кураж, или злоба, или да имам време, макар че ми е било необходимо много малко, само някакъв повод, за да напиша за българския пай.
Ако не беше дошла служителката.
Жена с каменно, надменно изражение, опънато лице, говорещо по-скоро за нервност, отколкото за характер.
За разлика от нас, чиновничките влизаха без разрешение в стая №18. Ниски или по-високи, всички те си приличат: с широки, плоски задници от продължителното стоене на стола или, с други думи, „малко трътлести”, ако използвам знаменитото определение на един известен българин.
Потропвайки отсечено с токчета, с твърда стъпка и люлееща се походка, и тази мина покрай нас, но преди да влезе в стаята, се спря, изгледа ни презрително и като посочи отсрещната стена, се развика: „Кажете, това хубаво ли е, а?!”
Отначало не разбрахме точно защо ни се кара.
Но тя продължи, като все така сочеше стената: „Вижте какво сте направили! Животни ли сте, какво сте? Всичко сте изпоцапали!”
Както в повечето държавни учреждения и тук стените до определена височина бяха боядисани с блажна боя. Сега забелязахме, че бежовият цокъл, в основата си, по цялата дължина на коридора, бе замърсен. Най-вече долу, но на места и по-нагоре се смесваха отпечатъци от подметките на десетки повече или по-малко прашни и кални обувки.
Тези следи показваше възмутената служителка като същевременно не преставаше да сипе обиди.
Ние, вече разбрали за какво става дума, продължавахме да мълчим. Само жената от края на опашката, която ни бе станала толкова симпатична, не издържа и най-после се обади:
- Госпожо, мислите ли, че в случая ние имаме някаква вина?
Добър въпрос! Очаквахме, че наперената служителка ще подвие опашка, ето, един от нас все пак постави на място това неприятно и нахално същество, но не, тя продължи с още по-голяма злоба:
- Ако не сте точно вие, някои други като вас са били! Всички сте такива...
Тя не довърши. Цялата тази словесна престрелка стана за секунди, служителката избълва отровата си в движение и влезе в стая №18.
Да видиш мръсната стена, но в същото време да си сляп за болката, за унижението на тези, които са били там!
Какво е станало с хората, работещи тук, откъде идва тяхното високомерие и жестокост към другите? Може би нещо, окаляло и омърсило преди това душите им, ги е направило такива?
Не говоря конкретно за тази служителка. / Тя се бави десетина минути вътре, след това излезе и този път мълчешком, но пак така красноречиво, изрази възмущението си: поглежда отсрещната стена, поглежда после нас и цъка с език; пак поглежда стената – и пак ни хвърля един убийствен поглед... / Това е само поводът, но има и друго много по-важно – близо сме до някакъв друг по-обобщен образ, до символа на нещо, все още малко неясно, което се опитвам да уловя и да изкажа с думи: виждам стена, хора, долепени един до друг като за разстрел; виждам също друга дълга, безкрайна редица - обречени, тъжни лица...
Ако сме си изградили някакъв илюзорен образ, случка като тази могат да го разбият – и дори и за малко, само за миг, да ни покажат истината: светът, в който живеем, не е ли един голям концентрационен лагер?
Аз си представих хората, наблъскани в коридора. За да се доберат до там, те са чакали търпеливо няколко часа отвън.
А след това са попаднали в истински ад.
Били са наредени, но не както сега, а покрай двете стени, пак прави, но много по-нагъсто. Не са могли да седнат. Единственият начин да си отпочинат малко е бил да се облегнат на стената и от време на време да се подпират на нея с крак...
Следите, оставени от тях, могат да ни кажат много.
За едни те са белег за ниска култура, повод за упреци от рода на: „Това не са хора, а свине, вижте ги какво са направили!”, За други тази стена е символ на човешкото унижение и затова следите не трябва да се заличават, а да се оставят и тази стена да се показва, така, както са запазени и се показват веществените паметници за зверствата на тоталитарните системи. И щом според първите тези следи показват простотията на тълпата, а според вторите – жестокостта, бездушието на една антихуманна държава, значи между едните и другите има пропаст или по-правилно барикада – и сблъсъкът е неизбежен.
Но защо от всички ни, само една жена има смелост да се обади и да се защити? Всъщност тя защити всички ни, защото упрекът бе отправен не конкретно към нея, а към цялата група.
И когато тя се обади, защо още един поне не я подкрепи?
Може би, защото бяхме сметнали, че това, което каза тя, е достатъчно и не си струва да обръщаме повече внимание на простащината и грубостта.
Или защото всеки от нас тъкмо сега най-малко е искал да се набива в очи и да си има проблеми с тези, които ще приемат документите му...
Впрочем, ние, последните, наистина спечелихме, защото в края на работното време чиновниците не бяха толкова стриктни, както се казва, „набързо ни претупаха”. Излязохме доволни, щастливи от стая №18.
Но една горчивина в душите ни щеше да остане завинаги.
В късния следобед аз се спуснах надолу по оживената главна улица, която разсича големия град на две и се спрях в другия и край.
Не толкова многолюдно, за разлика от центъра, мястото бе тихо и малко тъжно, въпреки че по-нататък, зад оживената магистрала, бе гарата.
Всеки град има такова място и, странно, там винаги е малко тъжно. От ляво и дясно – непрестанният шум на човешкия поток, сякаш далечен прибой, а тук изведнъж попадаш в затишие, тревожно и нетрайно като падина между две вълни.
Пред едно от заведенията в дясно имаше свободни маси. Седнах там. Поръчах си водка. Макар и по-далече от морето, тази улица, разположена перпендикулярно на него, приемаше и най-слабите повеи на следобедния бриз, за да ги разнесе из целия град.
Това бе моя град. Тук бях успял. Край залива построих къща, имах малко заведение на брега... Имах и пари, би трябвало да съм спокоен и доволен, но днес се чувствах смачкан, дребен, жалък. Опитвах се да си върна обичайното усещане за бодрост, за щастие, което винаги съм изпитвал тук, но все не можех.
Ако към мен, към другите на опашката, хора, все пак малко или много преуспели, със свой, макар и малък „собствен бизнес” държавният чиновник си позволява да се държи като с добитък, тогава как се чувства всичкия оня по-многочислен народ, който едва свързва двата края?
Отпивах от питието си, наблюдавах момичетата, минаващи покрай мене, но над града сякаш бе паднала мътна пелена, която скриваше красотата му и притъпяваше сетивата и чувствата ми.
Но кое повече ме притесняваше и ми пречеше да се успокоя: грубостта на чиновничката или че тогава преглътнах тази грубост и си замълчах?
Но нали пък, от друга страна, най-после намерих това, което отдавна търсех, поводът да напиша за неща, които отдавна не ми даваха мира. Да, сега вече щях да кажа всичко!
Поръчах си второ питие и продължих да пия, но безцветната пелена над града си остана.
Ние всички се самозаблуждаваме, че не сме роби. Но понякога очите ни се отварят и тогава можем да се видим в истинския си вид. На Изток или на Запад, в тоталитарно или в свободно общество – на нас ни е отредена ролята на жертви. Нали дори и женицата, която се правеше на толкова страшна и загрижена за „свещеното” държавно учреждение, е там за заплата от двеста лева, с които ще се мъчи да нахрани и отгледа децата си.
И въпреки, че някой ни е изправил един срещу друг, аз знам, че това не е нейната държава, така, както не е и моята.
Чия е тогава?
Вече се бе стъмнило. Платих и станах. Тръгнах нагоре, към морската градина, вървях край старите пристанищни сгради и докато стигна там, малко се поободрих. Спрях пред входа на градината, срещу хотела. Мислех да я прекося и да отида до морето, когато забелязах, че плочките на тротоара, точно където стоя, са грозно изпочупени и разкривени. Такива бяха и по-надолу, вероятно от паркираните безразборно наоколо коли.
Стоях там, но вече знаех какво трябва да направя.
Изпитах даже задоволство, примесено със злорадство: нима тези, които са потрошили тротоара, не бяха мои братя, чието дело сега ще продължа? Някой, сякаш нарочно, е счупил тези плочки специално за мен.
Щях да го последвам.
Наведох се и избрах в тъмното триъгълно парче от плочка. С камъка в ръка тръгнах към парка. Недалече, единствената улична лампа, останала по чудо цяла, осветяваше няколко дървета с мръсножълта светлина.
Приближих се до нея. Огромно и здраво светещо кълбо, което лесно можех да улуча. Замахнах, без дори да се оглеждам и без да се целя. Не видях дори накъде отиде камъка – чух само глух трясък, парчета стъкло издрънчаха в тревата.
И тогава за миг ме обгърна пълна тъмнина.
А после изведнъж ми олекна.
Сега виждах през тъмните крайбрежни храсти играещите отблясъци на вълните, вдишвах свежия морски въздух, примесен с аромат на гора и усещах как влагата, нахлуваща от морето, се събира в листата и капе по топлия асфалт.
Някога ще дойде и моят ден за съзидание.
Но дотогава: с въодушевение или с отвращение, хладнокръвно и спокойно или с ярост и злоба, с безразсъдство, или с хитрост, спонтанно, или целенасочено, потайно и подмолно, или открито и явно; сам или с другите – с камък, с огън, или с думи аз ще разрушавам тази държава.
А вие?